сряда, август 21, 2019

„Дзифт“ смая българския зрител

След вчерашния първи ден от масовите прожекции на българския филм “Дзифт”, вече се появиха и някои отзиви за него. Самият аз имах удоволствието веднага да го гледам и бързам да споделя мнението си за лентата.

Внимание! Тази статия съдържа части от съдържанието на филма и би могла както да отнеме малка част от приятното усещане да се гледа филма, така и да повиши интереса на зрителите и да ги насочи към детайли, които по-съсредоточено да наблюдават!

Филмът разказва историята на мъж по прякор Молеца, който влиза в затвора за убийство, което не е извършил. Сюжетът пресъздава едно денонощие на героя, като го среща със суровата действителност на София от средата на 60-те години на миналия век и с кошмарите, за които той е смятал, че са вече зад гърба му.

Любов, която не е любов, истини, които се оказват лъжи, попарени надежди, мъдрост в смеха и в болката – всичко това ни показва в една реалистична история филмът “Дзифт”. Нищо не е такова, каквото изглежда, обрати се случват на всеки ъгъл, но същевременно събитията сякаш следват своя естествен ход. Умело преплетени са миналото и настоящето, докато над бъдещето тегне сянка. Никой детайл не е излишен, а напротив – вписва се идеално в обстановката и контекста.

Именно детайлите са едно от основните предимства на “Дзифт” – филмът прелива от тях и, ако човек се вгледа внимателно, ще открие неща, които многократно могат да увеличат личната му оценка за филма. Татуировките на всеки от героите, ономастиката, премерените цинизми, комунистическите лозунги навсякъде, невидимият герой от радио-точката, пиянските изцепки, миризмите, които героят усеща, дори питиетата имат своята важна роля във филма.

Сценографията, за която най-голяма заслуга имат режисьорът Явор Гърдев и художникът Никола Тороманов, е просто брилянтна и заслужава само адмирации. Всъщност няма нещо, с което Гърдев да не се е справил. Дори да не е перфектен във всичко, той се справя определено над средното ниво във филмовата индустрия.

Актьорската игра е повече от прилична. Театралният актьор Захари Бахаров прави силно впечатление с ролята си, като особено интригуващ е гласът му зад кадър, отразяващ мислите на героя му. Манекенката Таня Илиева, която влиза в образа на Ада, прави силен кино-дебют и леките неубедителни нотки в играта й са засенчени от огромното желание, с което е работила по филма. Особено добра игра показват Владимир Пенев (Плужека) и Джоко Росич (Отецът), както и Михаил Мутафов (Ванвурст-Окото), като най-силната страна, която придава на героя си, е лекотата, с която той поднася мъдростта, която е събирал през годините.

Не може да не се изкажат похвали и за оператора (доайена Емил Тодоров) и за дебютанта като кино-композитор Калин Николов, както и на Никола Тороманов (художник), грижил се за сценографията, заедно с Явор Гърдев.

Ще споделя и някои слабости на филма, без които той просто нямаше как да мине. Макар да имат своето значение, страничните истории на второстепенните герои във филма просто са прекалено много и определено разводняват сюжета. Речта на героите съдържа прекалено много културни примеси – съчетани си реплики на обикновен човек от 60-те години и на съвременен млад мъж и тази симбиоза идва малко в повече, въпреки че се среща рядко.

Финалното ми заключение е, че филмът определено си струва. Не само защото е български, не само заради грандиозната му маркетингова кампания, нито заради усилията на актьорите и екипа да създадат качествен продукт. Филмът просто си струва, защото поднася на зрителите около деветдесет минути, в които да гледат нещо интересно, забавно, тъжно и трогателно, а след това ги оставя с часове да размишляват върху него. Можем само да се надяваме, че “Дзифт” ще успее (според мен напълно заслужено) да се пребори за наградата в категорията “най-добър чуждоезичен филм” на най-престижните филмови награди – Оскар.

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече