неделя, ноември 22, 2020

Книгата „Европа. Истории за империи“ на Десислав Вълканов

„Европа. Истории за империи“ обединява философия и история в ново изследване върху властта и имперската история на Европа. Водещата идея е, че в основата на индивидуалния политически опит лежи метафизическият и това се разкрива в множество свидетелства в историческата литература. Вълканов следва тази идея в няколко ключови момента от развитието на Европа от XV до XX век. Властта променя всичко. Тя снема старите представи за морал и показва света в напълно нова светлина, която изправя всички пред избор за това кои са в действителност и какво искат да бъдат. 

Отговорът на този въпрос, превърнат в безкрайна редица от други по-малки избори и решения, е главната тема на този текст.  Той се състои от две части. В първата се разглеждат основни философски понятия на властта; във втората – реалният исторически опит от имперската доминация от Късното средновековие до Втората световна война и идеята за единна Европа. Резултатът е една вълнуваща книга върху психологията и психозата на властта и трудния път към разбиране и омиротворение.   

За автора

Десислав Вълканов учи философия, политология и социални науки в София, Будапеща и Лувен. Автор е на „Познание и свобода“ (Изток-Запад, 2009), „From Logic to Politics: A Reading of Hegel’s Philosophy of Right“ (2015) и „Essays on Power“ (2018). Преподава немска класическа философия в Пловдивския университет.

Откъс

Европа от края на XV в. е все още малка, все още само малък ъгъл от света, зает от шепа кралства, раздирани от вътрешни съперничества и притиснати от огромния ислямски свят на изток и на юг. Тя е само на няколко стъпки от дълбокото Средновековие и неговия всеобемащ фокус върху религиозния живот, религиозното почитание, религиозната ревност. Мисълта, частна и обществена, обитава сложни структури, само първата от които съответства на живота живян тук на земята. Останалите, надмогващи гравитацията, представляват кула над кула от духовни пространства и ангелски чинове, стигащи до самия Творец. Сякаш хората живеят на строителна площадка и сътворението все още продължава като част от техния ежедневен живот, разчитайки на техния труд и молитва, за да продължи. Индивидуалното благочестие се разглежда като част от самото творение в една непосредствена връзка, която има своите корени в сърцето на отделното човешко същество и завършва във Всемогъщия.

Светът съществува като храм без покрив, но и без празно пространство над него: жива структура, почиваща върху сърцата на човешките същества и зависеща от тях за основите си на земята. Потъмнете сърцето, осквернете го с нечисти желания и мисли и творението – вашият живот, вашият свят – ще изгуби стабилност и ще легне върху вас, увеличавайки тежестта до непоносима степен.

Чувството за взаимна свързаност на всички души в едно единно същество и една постоянно създавана и утвърждавана структура – храм вместо свят – се отразява в огромното внимание, отдавано на религиозните убеждения в християнска общност като цяло. Вековете на проповеди и догматично обучение са приучили образованите мъже и жени на Европа, че те заедно съставят тялото на Църквата и че техният живот е скъпоценен дар за тях лично, но и съкровена част от едно духовно тяло на земята: тялото на Христос като носител на вечна светлина, любов и истина. Присъствието на тези универсалии зависи от качеството на индивидуалното желание, индивидуалната мисъл, индивидуалния живот. Счита се, че вътрешната святост доближава светостта на Христос и го прави част от живота на всички останали. Това винаги е била обща святост и общо, споделено благословение: „Обичай ближния си като себе си. Бъди брат с всеки ближен. Бъди чист, бъди добър син и добра дъщеря на добър баща и светът ще бъде храм за всички вас, построен чрез светлината и любовта на своя създател. Търпете мизерия и загуба, ако се отклоните и потъмните душата си.“ В резултат на това хората мислят за себе си като едно общо тяло с обща душа и в ежедневното решение на характера на сътворението всички имат значение.

Това създава огромен натиск за единство и стриктно спазване на моралния кодекс от всички. Отклоненията се считат за немислими; няма място за толерантност и вариации. Реформацията е продиктувана от точно това изрично настояване на истината, което изисква премахването на всичко, израснало отвъд предварително определеното си предназначение. Нейната мисия е очистването на душата, връщане към истинската форма на Сътворението и Словото, което го е заченало и което единствено може да държи живо.

Интензивността на представите на един живот потопен в ритуално благочестие, започва да съжителства с образността на новата културата на елита: Ренесанса като емулация на чувството за живот, красота и истина на древните. Тази култура носи един по-спокоен и жив усет за света, все още чувстван като духовно цяло, но поставен в по-мека светлина, далеч от страстните интроспекции на свръхвъзбудимото религиозно съзнание. Фокусът e върху красотата и върху нейното притежание: красотата на човешката форма и човешката душа, красотата на природата, живота, светлината, света. Навсякъде доминира чувството за пропорция и съзнанието за божествената структура на всичко. За малцината привилегировани, докоснати от него, Ренесансът означава изпълването на света с човешки творения, привеждането му в хармония с красотата на въплътените форми, за да изрази съвършенството им в архитектура, живопис, поезия и музика.

Под или сякаш извън всичко това лежи могъщият поток на естествения живот на селския свят, който трябва да поддържа високите построения на елита. Това е живот на труд и инстинктивна хармония с природата: със земята и нейния по-голям, по-истински живот. Селянинът обработва земята и живее с нея. Нейните цикли са и негови цикли, нейните нужди са и негови нужди, и двамата – земята и човекът – са свързани в една форма на единство, която странно дублира възвишените концепции за единство в църковното учение. Тези два свята сякаш лежат в паралелни равнини, една над друга.

Това, след повече от хиляда години на християнство, е духовният контекст, който в най-общи линии очертава принципите на политическото мислене. Средновековният човек живее в храм и под директно наблюдение. Владетелят е отговорен за своето собствено ниво от йерархията и за своето владение, намиращо се непосредствено под владенията на ангелските същества и купола на единственото възможно царство: царството на Христос. Реплика на този висш престол стои във всяка църква и празният престол отдясно на олтара означава времето на очакването на божието завръщане. Това символично присъствие превръща всяка власт на земята във временно притежание, дадено в отсъствието на единствения истински господар, за да бъде върнато в предопределеното време.

Молитва, пост, изповед, причастие: Църквата предлага средства за връзка с първоизточника на всичко. Нейните мистерии са публични и споделени, каквито са и благодеянията на силите, призовавани в името на всички. Колениченето в молитва и единение с Господ на небето превръщат църковната служба в символична демонстрация на вярност, която става видима в служението на хората. Тя е демонстрация на обхвата на висшата йерархия, която е такава по силата на своя източник: Бог. Тя изисква пълно подчинение, и въпреки всичките си слабости и морални отклонения, духовенството следва ритуала и го изпълнява с постоянство, което практически никоя друга човешка организация не успява да достигне

Мислейки в категориите на политическата власт, всеки можел ясно да види частта, която е негова собствена. Тя започва с крайната точка на отговорностите на Църквата. Тя осъществява човешкото единение с върховния първоизточник и господар в небесата. Никой друг няма място в това общение. В това отношение църковната власт е универсална; социалните различия и политическите функции започват след и в буквален смисъл под нея. Божията власт и божиите служители имат своето място на земята и в ежедневното изпълнение на задълженията си следват божието предопределение за спасение на човечеството.

По-надолу, продължавайки реципрочността на отношенията, се разполага временната власт на земните владетели със свое собствено място и задължения към съответната суверенна воля. Този суверенитет има вторичен, деривативен характер. Той е по-ниско отразено въплъщение на божествената воля. Кралете са посредници и сами са представители на една делегирана суверенна власт.

Паралелът продължава до най-дребните подробности. Владетелският двор има свои собствени ритуали и поредица от чинове от безлични администратори в служба на съответния по-нисък суверен. Той има също свои ритуали на общение и молитва като начини на символично поклонение. Тези ритуали са, разбира се, светски и почти вулгарни по характер, защото трябва да служат на човешко същество с ниски, човешки, нужди, обгрижвано от хора с титли като „господар на коня“ (master of the horse), „годеник на гърнето“ (groom of the stool) или „пазител на спалнята“ (gentlemаn of the chamber). Този господар е земен и затова такива са начините на служение и благата, които може да даде в замяна. Това са непосредствени, материални блага, единствените, с които той може да разполага като титла, имение, рента. Кралят раздава това, което е в неговата власт да притежава: собственост и ранг.

Кралската власт, следователно, идва на слоеве, обгръщащи човека отвътре. В основата е човешкото същество, божието създание, със своите семейни връзки, приятелства и симпатии. След това идва слоят на властта, който позволява на индивидуалния човек да стане господар на благополучието на другите около него, стоящи на неговото собствено метафизично ниво, с йерархия от служители, която се подчинява на волята му и съответния брой от васали и врагове. Кралят служи като управител на кралската собственост и отсъжда за доброто и злото, справедливостта и мира. Той е и гарант на привилегии и права, които в Средновековието, представляват сложна мрежа от индивидуални, общностни и църковни юрисдикции. Накрая се появява слоят, символизиран от короната, която го обкръжава с мистичното присъствие на божествената сила и го обозначава като свое въплъщение. Тази сила идва отгоре и личността на краля е нейното непосредственото изражение.

Встъпването в този последен, трети слой на божественото присъствие се осъществява от Църквата чрез акта на помазване като свързващ елемент с йерархията по-горе. Ритуалът осветява личността на краля и го подготвя за пряка връзка с Господ. Тя го отделя от останалата част от човечеството; неговата връзка с Бога е общение, поддържано чрез институциите на молитвата и изповедта. Кралят няма своя собствена общност, освен очите на Бога, насочени непосредствено към него. Той – вече не човек с богатство и власт, а владетел – е упълномощен да изпълнява божията воля и да бъде, точно както свещеника, в абсолютна служба на един безкраен ритуал на общение между неговата воля и волята на Господ.

Средновековието познава две свещени места, понякога оставайки несигурно относно тяхната последна субординация: Църквата и (императорския) двор. И двете администрират божията власт на земята и вследствие на това са необичайно, брутално, изложени на божественото присъствие. Посредници между два свята, кралят и първосвещеникът са подчинени на законите и на двата и са оставени сами да балансират в мястото си в средата. Това наистина е тежък товар: товарът на служението и на един живот, прекаран в очите не на един свят, а на два. Никога повече сам, никога повече анонимен, кралят е белязан. Неговите грехове и слабости са чувствани от тялото на цялата общност и засягат благосъстоянието на всички.

Християнската политическа мисъл сравнително рядко достига висотите на религиозното напрежение, което толкова ярко маркира предходната еврейска традиция. Тя винаги е била по-свободна и по-повърхностно съблюдаваща. В това има прагматизъм и известен недостъпен за вярата остатък в разбирането за властта, което никога не става толкова буквално християнско. Може би това е част от имперското наследство на Рим с неговия хладен реализъм, който в крайна сметка стои в една не напълно осмислена връзка с емоционалния и философски опит на християнството. Към това, разбира се, се прибавя и Христос като образ на прошка, изкупление и възкресение, който превръща слабостта, раздвоението и дори предателството в част от индивидуалния и колективен път към истината. Каквото и да извърши човек, обзет от страстите на гордост, ревност или сласт – и в интензивно личностната природа на политиката всички те играят огромна роля – винаги остава пътя назад: покаянието, постът, смирението и знанието, че молитвата ще получи отговор, че престъплението, поне потенциално, би могло да бъде простено.

Когато погледнем към опита от политическата власт в Западна Европа виждаме, че няма особено много, с което да се занимаем. Там има племенни общности и кралства на по-ранни народи: етруски, келти, иберийски и германски племена и т.н. Героични воини, колективни ритуали, жреци от различни култове защитават общността, привличат висши сили и във времена на нужда я дават на нейните лидери. Може да се приеме, че поне част от воинската култура и чувството за тясно свързана общност в по-късни времена идват оттук.

Книгата „Европа. Истории за империи“ на Десислав Вълканов можете да закупите в издателство Изток-Запад, с 20% намаление!

Източник: Автора

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече