четвъртък, юни 17, 2021

Книгата „Не се наказва вината, а куражът“ на Илия Бежков

За книгата:

Утвърждаващ хумор?

А защо не одобрителна плесница? И защо искат

тъкмо от мен да правя такива… винетки?

От рождението на Илия Бешков са изминали 120 години.   Неговото творчество в карикатурата е своеобразна история на България, на ключови събития у нас и по света. Което и да вземете от албума с карикатури на Илия Бешков от 1923 до 1957 г., е актуално и днес. 

Карикатуристът е хирург, а не бръснар. Работата му е да лекува, а не да разкрасява. Всеки предпочита да види един грозен, но жив човек, отколкото мъртва красавица. 

По време на Царска България, както и по време на социализма, той е бил постоянно следен  от службите като опозиция и класов враг. „Изток-Запад“ вече представи в книгата „Черната тетрадка“ (2015)  част от досието на художника, водено от 1925 до смъртта му през януари 1958 г.

Винаги бях в опозиция… Бях карикатурист и журналист. Друго не можех, друго не биваше да бъда. Такъв бях нужен, такъв станах.

У нас куражът винаги се е свързвал с въпроса за политическия кураж. Оттук настъпва тази парализация, скованост. Става дума за творчески кураж – не е кураж да се обявиш срещу този или онзи, да проявяваш бабаитлък.  Осмиваните в карикатурата придобиват нещо, което не биха имали никога в живота. Лишавайки ме да ги нарисувам, те се лишават от самоличност. Засегнатите от карикатурата знаят, че това е истината, затова и наказват куража, че си я показал. Надявали са се, че хората няма да я разберат. Това е то силата на истината. […] Хуморът е абсолютна свобода. Той обезвредява престъпника. […] Ако една карикатура е била вярна за 1953 г., тя ще е вярна и за 1957 г.

„Привикнал да измерва нещата с критерия на един висок идеал, Бешков искаше от всички и от всичко повече. Затуй живя и си отиде с оная странна незадоволеност, която никога не заплашва неудачника и която е достояние само на победителя“ – казва  писателят Богомил Райнов.

Албумът съдържа над 400 подредени хронологично карикатури.

За автора:

Илия Бешков Дунов (1901 – 1958) е един от най-забележителните български творци от първата половина на XX век. Работи основно в областта на визуалните изкуства – живопис и графика, но също и като журналист, писател и преподавател. Известен е със своите карикатури и илюстрации, осмиващи хората по върховете на властта в България.

Роден е на 24 юли 1901 г. в с. Долни Дъбник, Плевенско, в семейство с пет деца. Ученик е в Плевенската гимназия. Там е забелязан и покровителстван от учителя му Ракитин.

Следва в Юридическия факултет на Софийския университет, след което учителства в Долни Дъбник. След това започва да учи живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов.

Започва да рисува още от юношеските си години. Първите му карикатури излизат във в-к „Звънар“, редактиран от Г. И. Вълков, с когото се познават още като ученици в Плевен и при когото живее в София до женитбата си за Сия (Анастасия) през 1931 г. Обича музиката, свири на всякакви народни инструменти.

Творчеството на Илия Бешков се радва на широка популярност и се отличава със своята артистичност и съдържателност. Едва ли има българин, който да не разпознае творбите му в многоликия свят на родното изкуство. Неговата графика не може да бъде поставена другаде, освен там, където се намира – в една страна като България и в конкретен период от нейната история. Но в същото време с човешкия си и художествен смисъл тя въздейства далеч извън границите, извън рамките на конкретния народ.

„Изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост. Човек е повече поет, отколкото работник.“ – Илия Бешков

Откъс:

Карикатурата

Илия Бешков

Карикатурата е най-популярното и достъпно от изобразителните изкуства. Тъкмо в това се състои и трудността да бъде тя обяснена. Аз правя един несполучлив опит, като изхождам доста произволно от своя опит и личното си разбиране. Не съм чел автори за нея, а и на български нямаме нищо писано, нито преведено. Самият факт, че ù е дадено името карикатура, доказва непонятния ù произход: дума, сама по себе си смешна и нищо друго неизразяваща. Във всеки случай, тя се е родила незаконно от изобразителното изкуство и се е вмес­тила в реда на изкуствата по един дързък и неприличен начин, като е успяла да се задържи там дотолкова, че дори Лев Толстой в студията си „Що е изкуство“ я обявява за първо изкуство наред с орнамента. Дали Толстой с това твърдение не подлага на съмнение своя гений, толкова нормален и логичен, в който няма нищо парадоксално, смешно и присмехулно, или това е самата истина за карикатурата? Аз не мога да се задължа с едно такова твърдение, макар че всичките ми предпочитания са към нея. В Лувъра, наред със съвършените пластични образи на гръцки богове, видях да стоят малки статуйки на живи гърци: с бради, кореми, подпухнала плът, деди, майки и лели, извън Лизиповия канон и извън мярката на златното сечение живи гърци, толкова смешни, печални, грозни и мили поданици на Перикъл, колкото могат да бъдат и Цоло, и Пенка, и всички съвременни живи хора.

Чудно е наистина как тая карикатура, която показва и си служи със законите на изобразяването (трите измерения, пространството, перспективата, обема, светлосянката и логичното мислене), се изплъзва от тях, нарушава ги и ни отвежда в един друг свят – смешен, нереален, неотговарящ на законите, разколебан в основите си, който свят ние все пак приемаме и се задържаме в него, смеем се, радваме се и харесваме. Ние се смеем – това е единственото условие да приемем карикатурата.

Именно хуморът е същина и оправдание на карикатурата. А хуморът (смехът) е също така необясним – нито физиологически, нито философски! Ние знаем, че само човекът се смее и само човекът е смешен, защото дори когато той се смее над едно дърво, не дървото, а той е смешен! Но за да се смее човек, трябва да е видял една неочаквана промяна на реда на нещата и на нормалния за него ход на събитията. Ако няма установени представи и мерки за света, той ще остане чужд за промяната, за изненадата – следователно и за смеха. Когато група от хора или цялото общество има свои установени представи, понятия и мерки, всяка неочаквана промяна ще предизвика изненада и смях у цялото общество. А тоя смях е израз на неодобрение на дадено събитие, той е вече една присъда над него. Нарушенията на тая мярка, на „обществения морал“ във всички форми и степени пораждат спонтанно смеха и дават храна и съдържание на хумора, на карикатурата. Значи карикатурата е немислима без организирано общество. Тя открива неочакваните промени или ги създава, за да предизвика тоя спонтанен смях у обществото, който е и присъда над събитие­то. Колкото карикатурата е необяснима по същина като приумица, инвенция и нагласа, толкова тя е ясна, убедителна и недвусмислена по своето съдържание и въздействие. Карикатуристът не дава преднина на личните си съзерцания и емоционални усещания – той е изразител на обществото, на неговите мерки, закони, мироглед и морал. Освен своята професионална опитност, за която ще говорим по-нататък, той трябва да притежава вроден, бърз усет към промените на добро със зло, красота с грозота, мъдрост и глупост. Тоя усет отвежда карикатуриста неудържимо към събитието, както ловджийското куче е в пълна власт на инстинкта да улови заека. То не размисля, не предпочита личната изгода или неизгода – стига да е откачен синджирът от врата му!

Затова и карикатурата не се научава – няма учебни заведения за нея, нито академия, – а карикатуристът като художник се обучава и усъвършенства професионално и мирогледно. Карикатурата е дар или проклятие – все едно. Данте определя мястото на присмехулника като наказание чак в шестия кръг на ада. Тоя мъчителен дар накара родения гениален хуморист Гогол да извика: „На кого се смеете – на себе си се смеете!“ Не се ли смее той сам на себе си? Неговият силен, вроден усет за красота и грозота го отведе доста далече – до разказа му „Лудият“, където нормалното и ненормалното са толкова силно приближени и съпоставени, че самият той и ние загубваме границата между тях. Аз се спирам на тоя дар и го наричам мъчителен поради факта, че карикатуристът (хумо­ристът), който работи под пълния контрол на разума, невинаги успява да обуздае и подчини на своя разум тоя дар – като всеки дар той лежи в емоционалната природа на човека.

Да вземем за пример шута, който има своя вродена грозота и вроден афинитет към нея. Той има мъчителния дар сам да бъде смешен и да вижда смешното. Тоя дар шутът контролира и подчинява на своя разум, за да изгради своето остроумие. И когато тоя дар се изплъзне от контрола на ума, остроумието се разпада, престава да действа – то не е вече щит за автора и шутът получава камшичните удари вместо парите и ръкоплясканията. Той трябва да си послужи със своя недъг или дар за изграждането на обществената истина, а не да обслужва своя дар и себе си. Както кучето трябва да си послужи със своя дар да улови заека и да го отнесе на ловджията, а не да го изяде. Как Сервантес би създал Дон Кихот и Санчо, ако сам той не е и едното, и другото, ако не бе отделил със завесата на хумора себе си от двамата герои, които са по най-смешен начин негово раздвоение? Авторът изчезва напълно, за да оживеят героите му. Тая пълна авторска саможертва го прави вечен. А впрочем самият той лежи в затвора на инквизицията, но неговата лична съдба остава скрита – тя не е смешна и не може да обслужи обществото. Ето една съвършена мярка за хумор и обществено служене! Защо се смеем над тая книга? Смеем се, съпоставяйки единия герой с другия. Но поотделно те не са нито смешни, нито хубави. Така и един факт, едно събитие само по себе си е незначещо. То трябва да бъде съпоставено с един установен в понятията и представите ни обществен порядък, за да го преценим като смешно, грозно и пр.

Карикатурата търси и открива противоречията, абсолютно вярна на диалектическия принцип. Тя винаги доказва истината. Понеже е присъда, тя е задължена, както съдията и прокурорът, да внася в делото всичките достатъчни основания.

Така и карикатуристът внася всичките реални причини и предпоставки в композицията, за да приведе в действие закона, а не личното мнение на съдията или на карикатуриста автор. А законът в случая е установеният обществен морал. Като присъда тая карикатура трябва да бъде безспорна и безапелационна, иначе тя отпада или се превръща в клевета.

Какво ще рече това? Че карикатуристът извън своя дар трябва да притежава пълно знание за обществения живот, явните и скрити фактори на неговото развитие, причините и следствията на събитията, и то в оная мярка и степен, каквито животът на цялото общество изисква за своята сигурност, опазване и развитие. Наивността, незнанието и особено глупостта са абсолютно забранени за карикатуриста. Тези човешки прояви са дори прекрасни в личния живот, търпими в пейзажа, лириката и благочестивите картини – Еразъм написа дори похвала на глупостта, – но карикатуристът е лишен от техния чар: за него те могат да бъдат само обект.

Наивността, незнанието и глупостта предполагат изобщо една сантименталност, една безконтролна емоционалност, която би заляла внезапно процеса на работата. А това е все едно прокурорът и съдията да се разсмеят или разплачат над осъдения. Това робство на карикатуриста към обществената правда прави от него оная мъчителна човешка половина, която непрестанно и потиска, и търси другата. Той е в пълна служба на обществото и неговата личност, всичките му скърби и радости се вливат и прерастват в обществените. За него отделният човек е нито ангел, нито животно, а непрекъснато се мени и уравновесява на обществените везни, следен отблизо от будното око на карикатуриста, който му отнема мира и покоя на всяка установеност и всеки канон.

Не зная дали вие чувствате като мене терора на идеализираната красота например в каменните гръцки богове. Аз неволно сравнявам своето хилаво тяло с тяхното и ме обзема справедлив бунт срещу тях. Моето тяло ми подсказва, че или това е една идеализирана измама, или че аз съм във вечната грозота. Конфликтът между мене и тях е неизбежен и аз не ще унизя себе си, преди да загрозя тях! Защо не ги поставят по обществените градини, паркове и площади? Защото обществото ще реагира по същия начин и поради същите причини. Франция не заболя ли от тая псевдокласическа мания, срещу която воюва Домие със своите изобличителни карикатури? Ето тая безспорна художествена красота се откроява на фона на нашата истина като измама. А измамата е също грозота. Аз съм убеден, че тия богове са се явили на бял свят като бунт срещу съществуващата тогава грозота, като бягство от нея. Колко ли ще е била голяма тя!…

За нея свидетелстват ония малки фигурки в Лувъра, за които споменах.

Карикатуристът отнема част от хармоничната цялост на обекта (човека), като в замяна му придава от своята, насища отнетите свободни валенции с нови – грозни. По такъв начин той го изравнява със себе си, с нас и го поставя дори по-ниско, за да подчертае нашето (на обществото) превъзходство над него и по такъв начин да го направи подсъден. С други думи, загрозява човека не заради самото загрозяване и заради издигане на грозотата в култ и възхвала, а да го приведе и подчини на обществения контрол! В тоя пункт карикатурата се явява свръхсоциална проява. Тя унижава човека заради общественото спасение. Как става това? Щом една карикатура е предизвикала присмеха на обществото, това значи, че всеки със смеха си е преподписал присъдата над това деяние, което вчера, днес или утре ще бъде и негово собствено, а той го е вече осъдил и ще се пази от подобно действие и от широката обществена присъда.

Карикатурата има най-широк обсег на действие. Всяка човешка проява, дори най-интимната, има своя корен и своето отражение в общественото развитие. Ние не можем да изброим областите ù, защото действителността е „една безкрайна плетеница от подробности“, както казва Стендал, а карикатурата е по-бърза, по-находчива и изненадваща от нашето нормално умуване и лениво мислене.

Вие сте гледали много карикатури и сте изненадани от сюжетното ù многообразие. Защо е това сюжетно богатство у нея, за разлика от живописта? Карикатурата не може да се задоволи с обективния факт, с простото, вярно и точно наблюдение на обективната даденост – тя не търси дълго и изчерпателно неговото състояние, не установява трайните живописни, пространствени и колоритни стойности като живописта. Тя дори не разказва събитието като илюстрацията, макар че си служи със средствата и на живописта, и на илюстрацията. Тя търси противоречията и от тях изгражда едно ново събитие! За всяко противоречие е нужно действие, събитие, движение и тя създава действие дори от самия покой, за да изтръгне конфликта от него. Всъщност тя не получава сюжета отвън: идеята и композицията се раждат в ума на автора – това е един полу­литературен, полупластичен образ, който се осъществява в карикатурата и който ние напразно ще търсим вън в живота. Отвън тя получава известни данни – форми, действащи лица, типове, обстановки, но всичко това се претопява в нейната много сложна алхимична лаборатория по начин такъв, че ние се сдобиваме с един съвършено нов вид художествено произведение, изразяващо една пълна истина, без самото то да е истинско.

Например аз съчетавам куче и човек, но не като си служа със съответните им половини – като кентаврите или египетските богове, – а като смесвам двете същества до пълното им изчезване и преливане едно в друго, за да се получи нещо трето, съвсем нов животински вид.

Какво именно получавам? Кучи син – едно словесно определение на една грозна човешка проява. Или съчетавам по същия начин човек с магаре, за да осмея и изразя магарешката философия или философската магария. Изобразявам вдетинен човек, като съчетавам старец с дете… Къде в живота е възможно това? То обаче е възможно за карикатурата и за словото, с което тя има повече допирни точки, макар че си служи със средствата на изобразителното изкуство.

В това отношение нейната свобода и сила са безгранични, както е безгранична силата на безстрастния ритъм в орнамента. Затова, предполагам, Лев Толстой е определил тия две изкуства за първи. Карикатурата като пълно претворяване и орнамента – като неотслабващ безкраен ритъм.

Забележително е, че хуморът (присмехът), шевицата (орнаментът) и песенният ритъм са основата на народното творчество. Всеки народ има свой хумор, своя украса и свой ритъм, които заедно създават (обособяват) неговия стил. Интересна тема за изследване. Както орнаментът, така и карикатурата (хуморът) не са емоционални. Колкото и спонтанно да се ражда остроумието, то идва по умозрителен път. Авторът изнасилва своето непосредствено чувство и го подчинява на критичната мярка, строго контролирана от съображенията на разума, за да нанесе удара на присмеха, укора или загрозяването – точно според мярката, според данните по делото, както гласи съдебният израз. Карикатурата се движи от лекия невинен хумор и дружеския шарж, през сериозния присмех и сатирата, до пълния унищожаващ и убийствен сарказъм. Това зависи както от темперамента и качествата на автора, така и от важността и значението на събитието за обществото. Но във всички случаи, каквито и да са сюжетът и темата, същественият елемент и център на тежестта в карикатурата е човекът. И за да бъде тя въздействаща, тоя човек трябва да бъде действителен, вероятен, правдоподобен – да бъде някой, а не някой си, което ще рече „никой“. А обикновено героят на карикатурата е действително лице – извършител на събитието: Иван или Драган, определен обществен деятел, владика, цар, автор на драма, шеф на учреждение. Въобще личността трябва да бъде известна, позната на обществото, която да може да понесе присмеха и отговорността, както и да може да се брани и защитава. Измислените герои не обслужват карикатурата, нито обществото. Тя става неубедителна: нямаща в себе си живия човек, който да свидетелства за нейната истинност, тя отпада от вниманието на живия зрител, който търси там врага си или себе си, а не само идеите и словесното им обяснение. Общественият враг трябва да бъде ясно показан на обществото като тип, неговото деяние, престъпление – за да знае то кого и защо присъжда.

В един добре нарисуван действителен човек с ясно подчертан характер, типизиран умело и съобразен със събитието, се крие неподозирана сила и убедителност. Никаква гениална измислица не може да замени простата и неповторима жизнена правда.

Такъв жив, определен човек дава живота на картината, той свидетелства с живото си присъствие за нейната истинност. Това особено важи за карикатурата. Истинни и правдиви трябва да бъдат и неодушевените предмети, архитектурата, аксесоарите, природата, дърветата, уредите, които много по-малко от човека могат да понесат промени и осакатявания, защото нямат никаква вина. Може да се смята в упадък оная карикатура, в която действителният човек липсва. От доста време нашата карикатура е в такъв упадък. Всичките ù герои са „никой си“! Тя не може да създаде – с малки изключения – типове, които да изразяват обществените, класовите и политическите конфлик­ти. Направиха се опити, които заглъхнаха. За да продължи живота си, карикатурата ни трябва да се подхрани с истински, действителни личности, общественици и познати на обществото лица. Иначе тя ще заприлича на сварена от камъче чорба.

Карикатурата черпи идеите, сюжета и темата си направо от живота, от действителните факти в обществения, политически, стопански и битов живот. Тя следва отблизо факта, случката, събитието, без които тя е немислима. Винаги актуална, будна и подвижна, тя прониква всестранно в живота и ставайки пълен негов изразител, се превръща в богата съкровищница на знание за народа и епохата.

Своята мъдрост, остроумие, дух и философия тя черпи от мъдростта, хумора и духа на своя народ и от идеите на своето време.

А изразните средства търси и намира в живописта, графиката и скулптурата. Тя овладява и доразвива с оглед на своите цели и задачи пластическите възможности на изобразителното изкуство. Тя овладява със сръчността на зрял художник композицията, фигурите в пространството, движението, действието на героите, тяхната битова и психологическа правдоподобност и особеност, простата категорична яснота както на действието, така и на изразните средства. Така карикатурата прераства в едно пълно, богато и завършено изобразително изкуство.

Разбира се, тия мои мисли се отнасят както до малката, до дребната, ежедневната карикатура, която изчезва с броя на вестника, така и до делото на големите нейни представители като Доре, Домие и Кукриникси.

Книгата „Не се наказва вината, а куражът“ на Илия Бежков можете да закупите с 20% намаление, от Издателство Изток – Запад!

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече