сряда, април 14, 2021

Най-добрите криминални разкази на прочути писатели

За книгата

Антологията включва избрани криминални разкази на популярни писатели. Сред тях има както автори, които са прочути именно в този жанр (Морис Льоблан, Г. К. Честъртън, Едгар Уолъс и др.), така и класици на американската и английската литература като Джек Лондон, Чарлз Дикенс или носителката на „Пулицър“ Елън Глазгоу. Някои от разказите – например „Убийствата на улица „Морг“ на Едгар По и „Лигата на червенокосите“ на Конан Дойл – са добре познати на родните читатели, а други излизат за пръв път на български език. Повечето са мрачни и сериозни, но има и хумористично-сатирични като „Откраднатият бял слон“ на Марк Твен.

Част от творбите са типични детективски истории, в които се набляга на самото разследване, при други акцентът пада върху залавянето на вече известния престъпник или върху осъществяването на добре замислено престъпление. А има и разкази с по-нетрадиционен криминален сюжет като „Изкуплението на Джими Валънтайн“ на О. Хенри. За разнообразието на историите допринасят и колоритните персонажи, сред които ще срещнете както прочутия крадец джентълмен Арсен Люпен, така и сравнително непознатия у нас сляп детектив Макс Карадос.

Откъс

Самоубийството на Киарос

Господин Феликс Марстън, счетоводител на голямата търговска фирма „Ван Алщайн и Трейнър“, седеше в малкия си кабинет пред отворения счетоводен баланс и мръщеше красивото си лице. Понякога нервно прокарваше тънките си пръсти през гъстата тъмна коса над челото си, а изписаното на лицето му нарастващо раздразнение разкриваше тревогата му.

Светът познаваше господин Марстън и му се възхищаваше, затова страничен наблюдател със сигурност би решил, че нещо не е наред с финансовите дела на фирмата; но господин Марстън познаваше себе си по-добре, отколкото го познаваше светът, и мрачно съзнаваше, че наистина има нещо нередно, но то го засяга по много неприятен и личен начин.

Светът знаеше за младия счетоводител следното: той бе постъпил във фирмата преди години, на по-ниска позиция, и благодарение на енергията, интелигентността и способностите си успя да се изкачи по стълбицата до сегашния си пост, като се превърна в най-доверения служител на работодателите си. Той беше сериозен, откровен и достолепен; преценката му в бизнес делата беше ясна и прозорлива. Нямаше близки приятели, беше любезен и сърдечен с всички, но пазеше в тайна личния си живот.

Господин Ван Алщайн, президент на фирмата, много харесваше господин Марстън и един ден го покани на вечеря. Там младият мъж се запозна с Гертруде ван Алщайн, единственото дете на работодателя му и известна в обществото красавица. Привлечена от хубавото му лице и любезните обноски, наследницата го окуражи да ги посети отново и Марстън се възползва от това така умело, че след година тя се съгласи да стане негова съпруга. Господин Ван Алщайн не възразяваше на това. Той все повече се възхищаваше на младия мъж и обеща на сватбения ден да му прехвърли половината от акциите си във фирмата.

Поради това светът беше много благосклонен към господин Марстън и му предричаше голямо бъдеще. Но той, както вече казах, се познаваше по-добре и сега, докато гледаше този ужасен счетоводен баланс, мърмореше под нос:

– Ах, глупако… глупако!

Макар наистина да беше интелигентен и разумен човек, за какъвто го смяташе светът, той бе подвластен на един порок. Част от най-тайните, но и най-опасни комарджийски свърталища го познаваха добре. Амбицията му беше безгранична, затова, докато още не можеше и да мечтае за брак с госпожица Ван Алщайн, той бе открил няколко находчиви метода за печалба на зелената маса. Преди две години сметна за необходимо да „заеме“ една сума от фирмата, за да продължи с тези находчиви методи. Поради непредвидени неприятности загуби въпросните пари и се наложи да вземе друга сума, за да спечели толкова, че да покрие загубите. И други бяха тръгвали по този път и винаги се случваше едно и също. Чрез ловка игра с цифрите счетоводните книги на фирмата бяха подправени така, че да не разкрият кражбите му, но вместо да го бута нагоре, съдбата сякаш бе решила да го тласне в пропастта.

Сватбата му с Гертруде ван Алщайн щеше да се състои след две седмици и тъй като господин Ван Алщайн настояваше да изпълни обещанието си и да му даде част от бизнеса, промяната във фирмата неизбежно изискваше цялостен преглед на сметките, което означаваше разобличаване и провал за човека, който беше на път да се сдобие с богатство и високо социално положение – всичко, към което се бе стремил. Нищо чудно, че изправен пред подобна криза, господин Марстън се упрекваше за глупостта си и осъзнаваше, че е неспособен да избегне предстоящата катастрофа. Нечий глас отвън прекъсна мислите му.

– Искам да се видя с господин Марстън.

Счетоводителят прибра документите в чекмедже на бюрото, бързо овладя изражението си и отвори стъклената врата.

– Поканете господин Киарос – извика той, след като видя кой е посетителят. Често бе срещал човека, който влезе в кабинета му, но все пак го огледа с любопитство, когато онзи се настани на един стол и опря ръце на коленете си. Беше нисък и набит, странно и небрежно облечен, но главата и лицето му внушаваха уважение. Снежнобели кичури увенчаваха чело, чиято височина и симетрия издаваше необичайна интелигентност, а гъстата бяла брада стигаше до кръста му. Очите му бяха тъмни и пронизващи, с открито изражение, което издаваше добродушие. Имаше кръгла шапка от някаква тъмна материя и сега той я свали уважително, и каза:

– Мисля, че ви е поверен един пакет за мен.

Марстън кимна сериозно и отговори:

– Господин Уилямсън ми го предаде.

– Ще го взема – обяви спокойно гъркът. – В него има дванайсет хиляди долара.

Марстън се сепна.

– Знаех, че са пари, но нямах представа каква е сумата. Ето, това е.

Той извади от огромната каса вързан с канап и запечатан с восък пакет и го подаде на посетителя си. Киарос взе ножче от джоба си, преряза връвта, свали хартията и започна да брои парите. Марстън го наблюдаваше апатично. Дванайсет хиляди долара. Повече от достатъчно, за да го спасят от краха, само че не бяха негови, а на този грък лихвар.

– Сумата е точна – заяви старецът и отново опакова банкнотите. – Моите благодарности, сър. Приятен ден. – И стана да си върви.

– Извинете, сър – рече Марстън, споходен от внезапно хрумване. – В този час банките вече са затворени, безопасно ли е да носите толкова пари вечер?

– Напълно – отвърна Киарос. – Никога не са ме ограбвали, защото съм стар и малцина знаят с какво се занимавам. В касата ми у дома често има дори по-големи суми. Обичам да си държа парите подръка, за да мога да услужвам на клиентите си.

Той закопча палтото си над пакета, после по­гледна Марстън.

– Напоследък не сте прибягвали до услугите ми.

– Така е – отвърна Марстън, като се откъсна от размисъла си. – Не се е налагало. И все пак може да се наложи да ви посетя скоро.

– На вашите услуги – каза Киарос с усмивка, обърна се и излезе от кабинета.

Марстън си погледна часовника. Щеше да вечеря с годеницата си и скоро трябваше да се прибере, за да се преоблече. Свърши още няколко неща с обичайната си методичност и излезе от кантората, като остави всички други задачи на помощника си. Докато минаваше покрай кабинетите към изхода, колегите му го поздравяваха с уважение, защото вече го смятаха за един от съдружниците.

II

Тази вечер госпожица Ван Алщайн беше необичайно нежна и внимателна и сякаш не искаше да го пусне, когато той заяви, че има делови ангажимент. Тя беше царствена красавица и рядко се отдаваше на емоции, затова необичайното ѝ поведение го впечатли и когато си тръгна, той въздъхна при мисълта колко голяма загуба ще е да се лиши от тази достолепна и очарователна невеста. На първия ъгъл си погледна часовника на светлината на уличната лампа. Беше девет часът. Спря първата минаваща карета, поиска да го откарат в другия край на града, после се облегна на възглавниците и потъна в размисъл.

Подскачането на каретата по неравния паваж най-сетне го извади от мислите, той погледна навън и даде знак на кочияша да спре.

– Да ви изчакам ли, сър? – попита кочияшът, когато Марстън слезе и плати.

– Не.

Каретата потегли, а Марстън се върна няколко пресечки и тръгна по една странична уличка, която изглеждаше пуста в сумрака. Проследяваше номерата на къщите, които бяха раздалечени една от друга и почти порутени, и накрая спря пред висока тухлена сграда, на чийто долен етаж явно се помещаваше нещо като склад.

– Двеста осемдесет и шест – прошепна счетоводителят, – май тук беше. Ако си спомням правилно, трябва да има стълбище вляво… о, ето го.

Нямаше светлина пред входа, но той беше идвал и преди при подобни обстоятелства, затова не се поколеба, а тръгна по стъпалата, като се държеше за тесните перила. Една площадка… две… три… четири!

„Стаята му трябва да е точно пред мен – помисли си и спря да си поеме дъх. – Да, май има светлина под вратата.“

Приближи се тихо, почука и се ослуша. Вътре се чу слаб шум, после едно прозорче в горната част на вратата се плъзна настрани и силна светлина огря лицето му.

– Охо! – каза спокоен глас. – Мистър Марстън ме е удостоил с присъствието си. Моля, заповядайте.

Вратата се отвори и пред него застана Киарос, който го канеше усмихнат да влезе. Марстън отвърна на любезния поклон на стареца, настани се до масата и огледа помещението.

Стаята беше простичка, но добре мебелирана. В ъгъла вдясно имаше малка каса, а до нея се намираше дългата маса, която Киарос използваше като писалище. Тя бе осеяна с документи и пособия за писане, а отзад се виждаше тапицирано кресло с висока облегалка, явно любимото на гърка, защото, след като затвори вратата, той заобиколи масата и се настани в него.

В другия край на стаята имаше камина със старомодна лавица, отрупана с джунджурии. Над нея бе окачен голям часовник, а от едната ѝ страна имаше малък шкаф с книги на гръцки. Канапето в една ниша заемаше останалата част от жилището, което явно служеше и за приемна на Киарос.

– Не ви очаквах толкова скоро – каза сериозно старецът.

– Трябват ми пари – рече направо Марстън – и разговорът ни днес ми напомни, че и преди сте ми отпускали заем. Затова дойдох да се договорим. – Киарос кимна и огледа с тъмните си очи спокойното изражение на счетоводителя.

– Винаги сте били добър клиент, който връща сумата в срок. Колко ви трябват?

– Дванайсет хиляди долара.

Въпреки самообладанието си Киарос се сепна.

– Невъзможно! – възкликна той и се размърда смутено в креслото си.

– Защо да е невъзможно? – попита Марстън. – Знам, че разполагате с тези пари.

Книгата „Най-добрите криминални разкази на прочути писатели“ можете да закупите от Издателство Изток – Запад, с 20% отстъпка!

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече