петък, юли 3, 2020

172 години от рождението на Христо Ботев

…Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен!…

„Хаджи Димитър“

Христо Ботев е уникално съчетание на мисъл, слово и дела, при което героичните думи се превръщат в героични дела и обратно. Заветът на Ботев е: тъждество на думи и дела. Това е човек и живот за пример.

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на известния възрожденски учител Ботьо Петков. След като завършил трети клас на местното училище, баща му го праща на учение в Одеса, където през 1863 г. той постъпва във Втора гимназия.

Учението на младия Христо в Русия обаче не било успешно. Скоро той е изключен от гимназията, но остава в Русия още три години. През този период под влияние на възгледите на Херцен, Белински, Огарьов, Чернишевски, Добролюбов и Писарев се формират основите на неговия светоглед. Върху неговия неспокоен дух силно влияят и западните социалисти-утописти, както и анархистко-бунтарските идеи на М. Бакунин.

През есента на 1866 г. Ботев става учител в село Задунаевка (Бесарабия), а през пролетта на следващата година се завръща в родния си град. Тук за известно време замества баща си в училище, но скоро се сблъсква с местните първенци и според някои спомени заради пламенната реч, която произнася на празника на Кирил и Методий на 24 май 1867 г., той бил принуден да напусне страната, за да остане чак до края на живота си политически емигрант в Румъния.

Революционната атмосфера, която царяла сред румънската емиграция в края на 60-те години на XIX век, спомага младият революционер бързо да се ориентира в проблемите на националноосвободителната борба, да участва заедно с нейните водачи в процеса на съзряване и преориентация на освободителното движение, окончателно да оформи своите възгледи. Очевидно върху неговото революционно възпитание трайна следа оставя Васил Левски, с когото живее през зимата на 1868-1869 г. в една запустяла вятърна мелница край Букурещ.

След тежката зима, след много лутания да търси препитание, след като опитва перото си в областта на поезията и публицистиката, през 1868 г. Ботев става учител в Александрия и по-късно за година и половина и в Измаил. По това време той се сближава с руския революционер Сергей Нечаев, който го запознава с руското революционно движение и по този начин въздейства за неговото по-нататъшно идейно съзряване.

Преминал през тази допълнителна революционна школа, през лятото на 1871 г. Ботев започва да издава в. „Дума на българските емигранти“ – един от най-радикалните български революционни вестници. Още в уводната си статия на вестника Ботев отхвърля реформизма като главна язва на българското национално движение и апелира в името на революцията „да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим“.

На страниците на вестника Ботев публикува своите най-съвършени поетични творби, пропагандира идеите на революционната демокрация, остро атакува съглашателството и реформизма, ратува за „народна революция, радикалния преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има само бъдеще и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже на света, що да внесе в човещината“.

Наред с радикалните възгледи за революцията Ботев за пръв път се опитва да систематизира своите социално-утопични мечтания, заимствани от руските и западните социалисти. В статията „Народът вчера, днес и утре“, публикувана в първите два броя на в. „Дума“, Ботев пише: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ – дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това диво варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?“

Тези утопични идеали за бъдещето на българското общество Ботев свързва с интернационалното братство на поробените, с общата борба на народите за социална справедливост. Именно поради това във втория брой на „Дума“ той обнародва памфлета „Смешен плач“, възхвала на Парижката комуна, а през април 1871 г. отпечатва „Символ-верую на българската комуна“.

Достигнал до гениални догадки и до радикални заключения, чрез „Дума на българските емигранти“ Ботев е можел да влее нова идейна сила в националнореволюционното движение, но много скоро поради липса на средства прекъсва издаването му. След това в продължение на две години той сътрудничи на Каравеловия „Свобода“ и води хъшовски живот. През 1873 г. издава няколко броя на новия си в. „Будилник“, който има почти същата политическа линия. После Ботев отново сътрудничи на Каравеловите вестници, пише безсмъртните си стихове, които издава през 1875 г. заедно със стихотворните опити на Стефан Стамболов, прави преводи на чужди книги, съставя една аритметика за основните училища.

От 1874 г., в условията на дълбока криза в БРЦК, Ботев излиза на революционното поприще. На третото общо събрание на БРЦК от 20 и 21 август той е избран за член на БРЦК. От края на 1874 г. революционното движение в България започва да изпитва силното влияние на радикалните идеи на Христо Ботев. Неговите възгледи намират място на страниците на в. „Знаме“, който като орган на БРЦК заменя в края на 1874 г. Каравеловия в. „Независимост“. Във в. „Знаме“ Ботев подлага на рязка критика либералните колебания на Любен Каравелов, отхвърля споделяното от Каравелов сръбско предложение за преместване на БРЦК в Сърбия и се заема да пропагандира радикални възгледи за освобождението и бъдещето на България.

На страниците на в. „Знаме“ разработва платформата на националноосвободителното дело. Отхвърляйки илюзиите на просветителството, той продължава да уверява, че само революцията, и то „революция народна, незабавна, отчаяна“, може да доведе до политическото освобождение. Подобно на своя велик предшественик – Васил Левски, Ботев смята, че освободителното дело, макар и да зависи от сложния и оплетен Източен въпрос, „лежи единствено върху широките плещи на нашия немалочислен народ“.

Във в. „Знаме“ Ботев подлага на сурова критика надигащия се балкански национализъм. Той въстава срещу опитите на Сърбия и Гърция да използват робската участ на българите, за да ограбят българското културно-историческо наследство. Срещу надигащия се балкански национализъм Ботев издига знамето на балканската федерация. Той смята, че балканските народи могат да тръгнат по пътя на социалния прогрес само ако „бъдат събрани в едно цяло и всичката тяхна деятелност да бъде устремена към една определена историческа цел“. Ботев разглежда федерацията като средство за защита на свободата на народите и свободата на труда.

Във в. „Знаме“ Ботев довежда своите социалистическо-утопични възгледи до завършен край. Той отрича капитализма като фаза на общественото развитие и подобно на Херцен смята, че икономическата изостаналост на народа, съхранила неговите първични инстинкти за социално равенство, може да бъде използвана, за да премине направо към социализма. Под влияние на идеите на Прудон и Бакунин той отхвърля държавата и препоръчва нова обществена организация, създадена на базата на децентрализираните общини.

Светогледът на Хр. Ботев, защитен талантливо в неговата публицистика, печатана във в. „Знаме“, представлява по-нататъшното развитие на основните идеи на българското революционно движение, създадени от Г. Раковски, Л. Каравелов и преди всичко от В. Левски.

Ботев отстъпва обаче в своите разбирания от някои основни принципи на Васил Левски и преди всичко по въпроса за подготовката на революцията. Под влияние на анархизма той смята, че у народа е стаен естествен революционен инстинкт, който всякога може да пробуди чрез призив или убедителна пропаганда. Именно поради това Ботев не отдава нужното значение на предварителната подготовка на народното въстание.

Това негово схващане дава отражение върху политиката на БРЦК през 1875 г. Когато през лятото на 1875 г. кризата в Турция се задълбочава вследствие на започналото въстание в Босна и Херцеговина, БРЦК незабавно взема курс към ново въстание. По инициатива на Ботев и Стамболов на 12 август 1875 г. било свикано общо събрание, на което участвали и представители на вътрешните комитети. Събранието решило незабавно да се вдигне всеобщо въстание, за да се използва благоприятната обстановка.

На Ботев било възложено да замине за Одеса, да събере сред тамошната емиграция средства за въстанието, да доведе Филип Тотю и българите офицери от руската армия, за да застанат начело на въстанието, и да закупи 12 000 пушки.

Безславно завършилия зле организиран опит за въстание в Стара Загора през септември 1875 г. решил съдбата на букурещкия БРЦК. В емигрантските среди отново се възцарили взаимни подозрения и нападки. Ботев подал оставката си и напуснал комитета. БРЦК се разпаднал.

Той не участвал пряко в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. След започване на подготовката на въстанието обаче у Ботев отново закипяват революционни страсти. „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза срещу стихиите“, пише той на Тодор Пеев през февруари 1876 г.

Подпомогнат от Никола Обретенов и Г. Апостолов, Ботев се заема да организира чета, с която да се притече на помощ на въстанието. Както свидетелства Иван Вазов, през април и май Ботев „тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан в хан, от къща в къща – да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той се беше превърнал в мисъл. Смелата заветна идея, която отдавна мъчеше духа му като таен демон, се беше въплътила в него“.

Така била сформирана чета от 200 души. За войвода бил определен Хр. Ботев. На 18 май 1876 г. четата овладява австрийския кораб „Радецки“ и преминава на отсрещния бряг при с. Козлодуй. Оттук тя се отправя към Врачанския балкан. Опитът й да увлече нови въстаници не намерил отзвук сред населението.

На 30 май сама, без никаква подкрепа отникъде, четата застанала лице с лице срещу огромни башибозушки орди на връх Милин камък. Пламнало люто сражение, в което загиват 30 бойци начело със знаменосеца. През нощта на 30 срещу 31 май четата се изтеглила от плътния турски обръч и се отправила към връх Веслец, по-късно достигнала връх Вола във Врачанския балкан.

На 1 юни се водили тежки сражения с пристигналата редовна войска. Вечерта след приключване на боя в местността Йолковица близо до връх Вола, при неизяснени още обстоятелства единичен изстрел пронизал войводата и сложил край на неговия живот.

Източник: Cross.bg

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече