сряда, юли 28, 2021

„Не пожелахте да чуете“ – Иво Христов

За книгата

Можеше ли да се избегне катастрофата – политическа, икономическа, образователна, здравна…?

В историята такива питания са забранени изначално. Случило се е това, което се е случило. Да, ама – не,  тъй като т.нар. история винаги се пише от интелектуалната прислуга на победителите, отдалечена удобно от времето и живите свидетели и циментирана от апатичното безразличие на следващите поколения. Така получаваме манипулативни клишета, които легитимират удобна за управляващите версия на историята.

„Революциите“ се правят от силните на деня. Интерес от промяна на социалното статукво имат основните му бенефициенти, които провиждат неговия край. Именно те ще произведат новото статукво, където ще са в привилегированата позиция на върха на хранителната верига.

Един от парадоксите на неотдавнашната ни история е, че на „изхода“ от социалистическата епоха през 80-те изкристализираха две централни групировки – на новопроизведената маса от „граждани“, дължаща социалния си статут и просперитет на социалистическата система, и номенклатурната върхушка, която разполагаше с мотива, възможностите и интереса от разрушаването на системата. Всичко протече по известната формула: как да променим всичко така, че да не променим нищо. За пореден път „масите“ станаха това, което винаги са били – обекти, а не субекти на обществения процес, водени към поредното светло бъдеще. Тогава се разрази „Великата номенклатурна контрареволюция“, в която „комунистите“ демонтираха „комунизма“, борейки се със себе си. „Прогресивната общественост“ беше приканена да участва в представлението, за да построи поредния обществен „строй“ – синтез между социалните придобивки на развития социализъм (без самия „социализъм“) и „прогресивния” модел на новото време, отличаващо се със „свобода на словото“, стоково изобилие и „плурализъм“.

Как да не участваш?

За автора

Проф. д-р Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2003). Доцент в катедра „Приложна и институционална социология“ във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (2009), професор от 2016 г.

Автор на четири монографии и множество научни статии. Депутат в 44. ОНС.

Откъс

Интервю на Людмила Сугарева

Людмила Сугарева: Ако се съгласим, че преходът е обичайното състояние на материята и на духа, ерго – непреходно клише, тогава защо ругаем нашите последни 25 години; защо ги нарекохме историческо никъде, антракт, чакалня, а удоволствие­то от свободата къде е? В дебрите на нашите последни 25 години на мен ми е трудно обяснението, но вижте как завършват първите 25 години на излизане от Османската империя, сиреч първият ни преход – със скандала на премиера Рачо Петров и военния министър Михаил Савов, уличени в свръхвисоки комисиони от поръчка на бракувани патрони от унгарска фирма. Следва какво – осъждане на публикувалия информацията журналист. Да ви звучи познато? Тогава? Днес в обясненията на това трудно поносимо време преход да се доверим на социолога доц. Иво Христов. Аз съм Людмила Сугарева. Добро утро, дами и господа.

Доцент Христов, наричате прехода наукоподобен оксиморон. Защо? Да припомня: оксиморон е свързване на думи и понятия, които автоматически се изключват.

Иво Христов: Това е нещо като „дървен камък“, да речем.

ЛС: Да, или „бързай бавно“.

ИХ: Да, „бързай бавно“ или пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Това е идеологизирано понятие и елемент от една по-голяма психо-историческа и психо-ментална матрица, която трябва да ни обясни, че разрушавайки старото общество, ние всъщност се придвижваме в някаква въображаема възходяща линия и в този смисъл прехождаме от точка А към точка Б, тоест към поредното светло бъдеще и всички несгоди в рамките на този процес, на това движение се схващат като временни неудачи, които обаче са обезпечени от постиганата и целената светла перспектива. Нещо като при комунизма в предишните 45 години, даже някой не особено умен „гений“ беше написал тогава един плакат, че комунизмът е нашият хоризонт, без да знае, че хоризонтът винаги е мислената линия, която не можеш да стигнеш.

ЛС: И по-нататък.

ИХ: Да… Та нещо такова е и с прехода. Той си беше произведен от съответните задокеански и тукашни мозъчни центрове. Така наречената наука транзитология, тоест „преходология“, буквален превод от английски и от латински, трябваше да ни обясни „научно“, че става въпрос за закономерен процес от придвижването от едно към друго състояние.

ЛС: И по принцип нали преходът е обичайно състояние на материята и на духа? По принцип.

ИХ: По принцип няма такова нещо. По принцип природата не познава такова състояние и въобще цялата идея за прогреса, за развитието, разбирано като движение от някакво по-лошо състояние към някакво по-добро, е типичен модернистки мит, просвещенски мит, както пише доктор Асен Игнатов във „Философия на историята“. Това е много важен прогресистки мит, който трябва да обезпечи задачите на модерността.

ЛС: Добре. Защо описваме, разказваме прехода, а някак си ни е трудно да го обясним? Не го обясняваме.

ИХ: Защото не можеш да обхванеш необятното, казва Козма Прутков поради същата причина. Защото зад идеологическата рамка се крие всъщност друга действителност. Специално в българския случай, но не само в България, под преход всъщност разбираме ужасяващия процес на деградация на едно относително модерно общество, каквото беше българското до 1989–1990 г. и сриването му обратно в бездната на Третия свят. Ние преживяваме, и това не са силни думи, четвърта и според мен последна национална катастрофа, след което няма да има пета поради липса на субект.

ЛС: Какво казва Георги Лозанов – че преходът се превръща в психологически, даже в психиатричен проблем.

ИХ: Лозанов има сериозен принос в психясването на част от населението, така че вероятно той ги разбира добре нещата.

ЛС: Защо?

ИХ: Защото е част от интелектуалстващата интерпретаторска група, която трябва да ни обяснява, че живеем в най-хубавите от всички възможни исторически времена и с естетска скокливост да се държи на едно релативистко дистанцирано разстояние от бавното и мъчително деградиране на този народ и на тази страна. Разбира се, всичко това е опаковано в претенциозните интелектуални словесни дрипи на постмодернизма.

ЛС: Последните му интервюта не са такива. Той също твърди, че преходът е нещо много трудно, болезнено…

ИХ: Не, не… той твърди, че има преход. А аз твърдя, че има падане.

ЛС: Там е разликата…

ИХ: Тя е съществена, кардинална.

ЛС: Добре, какво се случи на 10 ноември 1989 г.? Това, че 25 години вече пребиваваме в чакалня, в антракт, е ясно, но и трудно поносимо. Хората не могат още дълго да продължат така.

ИХ: Пак повтарям – в никаква чакалня не пребиваваме.

ЛС: Къде пребиваваме?

ИХ: От 25 години ние пребиваваме в задния двор на Европа, превръщаме се в периферия на периферията на Европа и вероятно в предния двор на Африка. И първите вълни от бежанци само са физически индикатор какво ще се случи с България и българските територии в следващите 25, максимум 30 години. И това не са силни думи. Страната за последните 25 години от девет милиона е намаляла на пет и половина милиона. Ние не помним такъв удар, никога в българската история не е имало такова нещо, дори по времето на т.нар. османско робство. Второ, имаме качествена деградация на структурата на остатъчното българско население. Ще го кажа абсолютно неполиткоректно – имате един милион цигани, милион и половина турци и помаци и някъде около три милиона остатъчно българско население, по-голямата част от него в предходна или преходна възраст. А пък наличните млади генерации – аз като университетски преподавател това мога да го кажа убедено и бих могъл да се аргументирам, – една значителна част от тези млади хора, които остават в България, са с много ниски интелектуални и общи качества.

ЛС: Тогава?

ИХ: Тогава – това, което ще се случи. Природата не познава празни пространства и тъй като българската територия е много ценна; не българите, българската територия, защото България е ключът към Балканите и оттам към тази цялата връзка между Изтока и Запада, между Севера и Юга – на тази територия вероятно ще се установи друг тип социална реалност с други цивилизационни и прочие характеристики.

ЛС: Доцент Христов, пак да попитам. Какво се случи на 10 ноември?

ИХ: Формално се случи дворцов преврат. Реално Петата колона на Москва свали Живков, който, както и хората около него, си даваше сметка за цялата пагубност, предприета от екипа на Горбачов, наречен „перестройка“, и беше сменен с екип, който беше тясно свързан с перестройчиците в Москва и започна вакханалията, наречена преход. За тази цел, разбира се, беше монтирана „демократичната“ революция, една дирижирана опозиция, за която беше ясно още тогава, че е свързана с тайните служби и това трябваше да обезпечи димния фон на реалния процес на прехода – а именно преразпределението на собствеността в ръцете на богоизбрани, като от тази собственост те, общо взето, инкасираха само собствеността, която носи бързооборотни печалби. Другата по най-неграмотен и дивашки начин унищожиха в една значителна степен, тъй като нямаха капацитет да печелят от нея. Това изисква съвършено друг цивилизационен код, какъвто нашата комунистическа номенклатура не притежава – хора първо поколение с обувки. Този процес съвпадна с друг, много по-мощен процес – интересът на Запада за ликвидиране на геополитическия противник и в една значителна степен западните елити използваха абсолютното цивилизационно скудоумие и животинска алчност на българския комунистически елит, за да върши тяхната работа. А именно – да елиминира един потенциален и реален конкурент на Балканите и въобще в Източна Европа. България е особен случай и от гледна точка на западния геополитически интерес поради простата причина, че става въпрос за русофилско като цяло население, православно по своя код, славянско по своята себеидентификация – не казвам, че това е така наистина. В тоя смисъл България следваше да бъде елиминирана, както се случи и с Югославия през 1996–1997 г. При нас стана чрез вяло текуща война без видими белези, но резултатите и тук, и там са едни и същи.

ЛС: Свободата на словото, свободата на пътуванията къде ги слагате?ИХ: Оставете тия залъгалки за българските журналисти, ще прощавате, които имат за задача да бъдат интелектуална прислуга на текущия процес. Това, което се случи с България по отношение на свободата на пътуване – естествено, – е, че мощният геополитически център има интерес от засмукване на качествен и не толкова качествен човешки капитал и следователно този капитал трябва да пътува. А както забелязвате, той и пътува в това направление, но пътува селективно. Пътуват нашите физици, нашите химици, нашите математици. Разбира се, и нашите цигани, но те много бързо биват връщани обратно, за да им се обясни, че свободата на пътуване е относително понятие (справка политиката на Дейвид Камерън по отношение на емиграцията във Великобритания). И на следващо място по отношение на свободата на словото – това няма абсолютно никакво значение на фона на ужасяващата социална картина на българското безвремие, в което пребиваваме.

Книгата „Не пожелахте да чуете“ от Иво Христов, можете да закупите в сайта на издателство Изток – Запад.

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече