четвъртък, юни 24, 2021

„Една изключителна личност“ – Пери Андерсън, Дмитрий Фурман

За книгата

„Трудно е да се сетим за съвременен интелектуалец, сравним с Дмитрий Фурман (1943–2011). В Русия нямаше друг като него. В ума и характера на Фурман по уникален начин се съчетаваха двете отчетливи превъплъщения на руската интелигенция, и то по време, когато и двете изглеждаха почти изчезнали. Буквално неизвестен извън страната и слабо познат вътре в нея, той беше специалист по сравнително религиознание и анатом на следсъветска Русия, който интегрира политическа почтеност и интелектуална оригиналност в своята научна работа, посветена на съдбата на неговата страна и миналото на света, по начини, които бяха еднакво и удивително страстни и безпристрастни.

Оригинален ум, чист дух, принципна последователност и не на последно място нито дори намек за политически конформизъм: колко често се среща подобна комбинация на Запад? Достатъчно е да се замислим за водещи кандидати за определението „либерал“. Вземете който и да е списък на онези, помазани с официални или комерсиални почести – политически, литературни, академични, – за да осъзнаем колко нищожен е броят на хората, заслужаващи критичното уважение, което това определение е повелявало навремето; що се отнася за „демократ“, камо ли пък написано с голяма буква, нека по-добре да не го споменаваме. Фурман, който упорито плуваше срещу всяко течение, запази достойнството и на двете.“

Пери Андерсън

За автора

Пери Андерсън (1938) е британски историк (идейна история), социолог и политолог, един от водещите марксистки интелектуалци на съвременността, бивш главен редактор на списание New Left Review. Той е автор на голям брой фундаментални исторически изследвания, както и на обширни есета, излизащи предимно в London Review of Books, които са посветени главно на актуални проблеми. Андерсън е професор по история и социология в Калифорнийския университет в Лос Анджелeс.

Дмитрий Фурман (1943–2011) е руски историк, религиовед и политолог. През съветския период работи в областта на историята и социологията на религията. С края на СССР, Фурман, който е слабо познат в своята страна и буквално неизвестен в чужбина, се задълбочава в изследване на развитието на политическите режими, проблемите на демокрацията и авторитаризма в Русия и независимите постсъветски държави. Той въвежда в политологията понятието „имитационна демокрация“. Британският историк Пери Андерсън казва, че „в ума и характера на Фурман по уникален начин се проявяваха най-добрите качества на руската интелигенция, и то по време, когато изглеждаха почти изчезнали“.

Откъс

Минимализмът в изкуството се свързва с желанието на художника да изобрази същността на обекта, да го изчисти от всичко ненужно или случайно, да ни помогне да го видим такъв, какъвто е. Както казва минималистът Франк Стела: „Виждаш това, което виждаш.“ В политологията няма „минималистична школа“, но ако имаше Дмитрий Фурман щеше да бъде един от най-ярките ѝ представители. Той дори външно напомняше портрет, нарисуван от минималист. Всеки, който го е виждал дори веднъж, оставаше поразен от приликата му с гимназиалната ни представа за Дон Кихот. Висок, слаб, съсредоточен, отстранен и в същото време разпален, при срещите ни Фурман ме поразяваше с патологичната си неспособност да говори тривиалности. Във време, в което всички искахме да сме оригинални, той просто не знаеше как да не е оригинален. За него да мислиш – значеше да сравняваш. Защото за разлика от Дон Кихот, прекарал младостта си в четене на рицарски романи, младостта на Фурман преминава в учене на древни езици и писане на книги по сравнително религиознание.

Когато Стоян Гяуров сподели, че е решил да преведе, а Любен Козарев е поел риска да издаде на български някои от най-важните статии на Фурман, заедно с двете изключителни есета за него на Пери Андерсън, осъзнах колко е хубаво, че тази книга не се появи преди пет или десет години (Фурман почина през 2011 г.); ако статиите на Фурман се бяха появили в България тогава, когато ги е написал, ние нямаше да сме готови да ги прочетем.

И причината е проста. Фурман не се вписва в основните категории, чрез които политологическата ни общност, в цялото ѝ идео­логическо разнообразие, се опитваше да разбере случващото се в Русия и посткомунистическия свят като цяло. Той е западник, който вярва в спецификата на руското цивилизационно развитие, демократ, който презира Елцин и обкръжението му, и мисли, че победата на демократите през 1991 г. е краят на демокрацията в Русия; той е песимист за всичко, което се случва в Русия, и в същото време е уверен в демократичното бъдеще на Русия. Както посочва Пери Андерсън, Фурман „разглежда демокрацията като задължителен атрибут за определени етапи от развитието на човечеството, също както грамотността, огнестрелните оръжия и железниците са били атрибути на други етапи“. Фурман смята, че „не можем да отгатнем как ще се обличат и хранят в бъдеще руснаците, как ще живеят и работят, от какво ще се страхуват, но с известна увереност можем да предвидим, че ще избират управляващите чрез свободни избори, ще вземат решения с мнозинство и ще гарантират правата на малцинствата“.

Днес, когато книга на Фурман излиза на български, ми се вижда важно да обърна внимание на три негови тези, които ни позволяват да видим по различен начин последните 30 години не само в постсъветското пространство, но и в Източна Европа като цяло.

Фурман, противно на общоприетото мнение, е убеден, че разпадането на СССР е направило демократизацията на постсъветското пространство по-трудно, а не по-лесно. Тази теза навярно изглежда скандална в очите на мнозина, защото ние винаги мислим постсъветското пространство от гледната точка на Източна Европа, бившата външна империя. Фурман теоретизира не просто гледайки отвътре, а от другата, не-европейска периферия на империята, и вижда две неща. Първо, за страни като Узбекистан или Таджикистан краят на СССР е краят на надеждата за демократично развитие, защото разпадането на империята води не до отваряне на обществата, а до традиционализъм и авторитаризъм. Второ, запазването на бившата империя в някаква форма, както и на федералната структура, която тя предполага, би направило невъзможна авторитарната консолидация, която наблюдаваме в Путинова Русия. Можем да спорим прав ли е Фурман, но анализът му ни позволява да видим политическото развитие на постсъветското пространство по много различен начин.

Заниманията със сравнително изследване на религиите позволяват на Фурман да направи две неща, които никой друг не прави. Той сменя сравнителната рамка, през която се опитваме да осмислим политическия преход на Русия. Докато всички сравняват политическото развитие на Русия с това, което се случва в Източна Европа (защото Полша и Унгария са модела, който Русия трябва да следва), Фурман предпочита да сравнява Русия с политическото развитие на другите постсъветски републики. Така може да разбере как строителството на нови национални държави определя политическите избори на местните елити.

При работата ми върху книгата ни със Стивън Холмс „Демокрация и имитация“ неведнъж са връщах към концепцията на Фурман за „имитационна демокрация“. Фурман не е единственият, който се занимава с тази тема. Но докато повечето западни теоретици я виждат като отровен двойник на демокрацията, той я схваща като задължителен етап от развитието на повечето постсъветски общества. Дмитрий Фурман е убеден, че дори копието ще изгради демократични навици, независимо от волята на управ­ляващите елити.

Според него обществата се впускат в политика на имитация, когато не могат да приложат на практика нормите, които поддържат на теория. Подобна дефиниция предполага, че имитирането на демокрация ще възниква в страни, където липсват социални и културни условия за демокрация, но където няма идеологическа алтернатива. Тази междинна спирка не е задължителен етап от всеки процес на демократизация, а е по-скоро специфичен режим, който се нарежда в историята редом с царизма и комунизма, макар със сигурност да е по-малко устойчив от тях. В режим на имитационна демокрация политиката е постоянна борба между демократичната форма и недемократичната същност. Фурман вярва, че психологическите очаквания, подхранвани от демократичната фасада, ще насърчат появата и стабилизирането на отговорно пред избирателите си правителство. Разгледани в тази перспектива поредицата от „цветни революции“ (особено революцията на розите в Грузия и Оранжевата революция в Украйна), разтърсили постсъветското пространство в началото на ХХІ в., са логична последица от имитацията на демокрация. Може да отнеме десетилетия, но накрая хората ще излязат на улицата, за да протестират срещу онези режими, които нагло нарушават нормите, за чиито защитници се обявяват. В мисленето на Фурман демократичните форми (избори, конституции), колкото и да изглеждат лишени от демократично съдържание, действат като пушката в пиеса на Чехов. Ако я има в първо действие, до края трябва да гръмне.

Мисленето в категориите на прехода ни предлага две перспективи, от които да анализираме настоящето. Можем да обясняваме случващото се като неизживяно минало или като още непостигнато бъдеще, но постепенно тези две перспективи започват да ни пречат да разбираме случващото се около нас. Фурман много рано си дава сметка, че мисленето в категориите на прехода предполага, че хората си представят „преди“ и „сега“ като два несъвместими свята, но идва момент, когато за мнозинствата „преди“ и „сега“ спират да бъдат толкова различни. В този момент преходът е свършил. Хората са престанали да се интересуват от формата и са открили, че съдържанието е останало същото.

Още в своето ранно детство Фурман научава от баба си най-важния социологически урок. „Баба ме водеше на училище и тъкмо пресичахме улицата с много оживено движение, когато аз я дръпнах за ръката и попитах: „Бабо Лида, Сталин цар ли е?“ Тя ми отговори сериозно, като на възрастен, същевременно ясно съзнавайки, че за това не е редно да се говори: „Да“. В този момент изведнъж разбрах, че формите може да са различни, но съдържанието е еднакво. Не споменах нищо пред приятелите си, но много мислих за това.“

Ние също има за какво да помислим.

И трябва да сме благодарни на Стоян Гяуров и Любен Козарев, че ни позволяват да го направим, мислейки заедно с Дмитрий Фурман.

Иван Кръстев
февруари 2021 г.

Книгата „Една изключителна личност“ от Пери Андерсън и Дмитрий Фурман, можете да закупите с 20% намаление от сайта на Издателство Изток – Запад!

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече