За Аристотел душата не е отделна, изцяло безсмъртна субстанция, необвързана същностно с тялото (както е например при Платон).
Според Стагирита тя е принципът на движението, формата и пълното осъществяване (ентелехия) на живото и умно органично тяло, носител на същностната действителност на човека.
Душа и тяло са неразделно свързани; затова и душата не оцелява след физическата смърт – безсмъртен е единствено умът-нус.
Превод от старогръцки: Цочо Бояджиев
Аристотел (384–322 г.пр.Хр.) е древногръцки философ и учен, един от най-големите гении на Античността, наричан „Баща на науката“. Ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, реторика и теология. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му на практика са енциклопедия не само на древногръцкото, но и на човешкото познание изобщо.
* * *
ЗА ДУШАТА
Като приемаме, че знанието е прекрасно и достойно, но че едно знание превъзхожда другото било по своята точност, било защото е за по-значими и по-удивителни неща, поради двете тези причини имаме основанието да отредим първото място на изследването на душата. Знанието за душата изглежда да допринася много за всяка истина и най-вече за тази относно природата; понеже душата е един вид начало на живите същества. Та ние възнамеряваме да разгледаме и познаем природата и субстанцията ѝ, сетне онова, което се случва с нея: понеже едни състояния, както изглежда, са собствено присъщи на душата, а други чрез нея спохождат живите същества. Впрочем най-трудното е да се доберем до нещо във всяко едно отношение достоверно за нея. Наистина, доколкото търсеното е общо за много други видове знания (имам предвид въпроса за субстанцията и същността), би могло да се допусне, че има един метод да познаем всички неща, чиято субстанция искаме да узнаем, както има един метод да се покажат съпътстващите свойства, така че трябва да го издирим; а ако няма един общ метод за познаването на същността, то заниманието ни става още по-трудно, тъй като ще трябва да установим отделен подход към всяко едно нещо, и даже да стане ясно, че това е доказателството, делението или някакъв друг метод, остават още много затруднения и колебания относно началата на изследването, понеже те са различни за различните неща, например за числата и повърхностите.
Най-напред, както изглежда, е необходимо да определим към кой род принадлежи душата и какво представлява тя, в смисъл дали е определено нещо или субстанция, качество, количество или някоя друга от обособените от мен категории, както и дали тя е нещо във възможност или е по-скоро някаква осъщественост; понеже разликата съвсем не е малка. Трябва също да видим дали душата е делима на части или е неделима, и дали всички души са от един и същ вид или не; а ако не са, по вид ли се различават или по род. Понеже съвременниците ни, които говорят за душата и я изследват, изглежда да имат предвид единствено човешката душа. Не бива обаче да остава неизяснено дали има едно определение за душата, както такова е това за душата на живото същество, или има отделни определения за тази на всяко нещо, например на коня, кучето, човека, бога. Впрочем живото същество като общо или е нищо, или е нещо последващо; а същото важи и за всяко друго изказване на дадено общо. Сетне, ако има не много души, а много части, не трябва ли най-напред да изследваме душата, а после частите?
Не е лесно да се определи кои от въпросните части се различават една от друга и дали по-напред трябва да бъдат изследвани частите или техните действия, например мисленето или ума, сетивното възприемане или сетивната способност; същото се отнася и за останалите душевни способности. Ако първи са действията, човек на свой ред би се затруднил да каже, дали не е редно преди тях да изследваме противолежащите им неща, сетивно възприемаемото – на сетивната способност, умопостигаемото – на ума. Изглежда да е от полза не само да знаем същността, та да съзрем причините за съпътстващите свойства на субстанциите (например в математиката трябва да знаем коя линия е права и коя – крива, за да установим на колко прави ъгъла се равняват тези в триъгълника), но и обратно, съпътстващите свойства допринасят в много голяма част за познанието на същността; поради което и бидейки способни благодарение на представата за тях да се изказваме за съпътстващите свойства, било за всички, било за повечето, то ще сме в състояние да говорим прекрасно и за субстанцията; защото начало на всяко доказателство е установяването на какво даденото нещо е; така че можем да наречем диалектически и безсъдържателни всички определения, които не само че не допринасят за познаването на съпътстващите свойства, но не е лесно и да предположим какви са.
Затруднително е и да се реши дали всички състояния на душата са общо присъщи на носителя ѝ, или има и някакво собствено присъщо на самата душа; защото това е необходимо да бъде изяснено, макар да не е лесно. Очевидно е, че в повечето случаи душата не може да претърпи или стори нещо без тялото, например да се гневи, да е храбра, да желае нещо и изобщо да усеща, ала изглежда, че собствено присъщо ѝ е най-вече да мисли; а ако и мисленето е представа или не може да е без представа, то не би могло да е без тяло. Ако пък някое от душевните действия или състояния е собствено присъщо на душата, то тя би могла да бъде отделена от тялото; а ако няма собствено присъщо ней нещо, тя не би била отделена, както например правата линия като такава има много съпътстващи свойства, да речем това, дето докосва медното кълбо в една само точка, ала не като отделно съществуваща, понеже е неотделима и винаги е налична заедно с някакво тяло. Изглежда и че всички състояния на душата са свързани с тялото: решителност, кротост, страх, състрадание, смелост, а също радост, любов и ненавист; защото при тях тялото изпитва нещо. Това проличава от факта, че понякога се случва човек да претърпи големи и очевидни злощастия, пък да не изпитва нито огорчение, нито страх, а понякога се вълнува от малки и незначителни неща, когато тялото се възбужда и изпада в състояние като при гняв. По-ясно се вижда това в случаите, когато не се случва нищо страшно, а човек изпада в състояние като при страх. Ако е така, то явно състоянията на душата имат разумното си основание в материята. Ето защо определенията им трябва да са от този вид: „гневът е движение на дадено тяло, на негова част или способност, предизвикано от еди-какво си с еди-каква си цел.“
Ето защо изследващият природата е този, който разсъждава за душата, било в нейната цялост, било като ето такава тъкмо душа. Само че изучаващият природата и диалектикът биха определили по различен начин всяко от въпросните състояния, например гнева: вторият като стремеж към отмъщение за обида или нещо такова, първият като разгорещяване на кръвта и увеличаване на топлината около сърцето. Единият ще посочи материята, другият – ейдосът и разумното основание. Защото ако това разумно основание на вещта е налице, то непременно ще е в определена материя; така че един би сметнал за разумно основание на дома това, дето той е убежище от гибелното въздействие на ветровете, дъждовете и жегата, друг ще рече, че това е, дето домът се състои от камъни, тухли и греди, трети – че въпросното основание е ейдосът в тези неща, заради който те са такива и такива. И така, кой сред тях е изследващият природата? Този ли, който знае само материята, но не и разумното основание, или този, който се занимава именно с разумното основание? Или по скоро се интересува от двете? Кой е всеки от тях? Няма човек, който да разглежда неотделимите от материята нейни състояния като отделени от нея, освен изучаващият природата, който изследва всички действия и състояния на въпросното тяло и на въпросната материя; с нещата, които не са такива, се занимава друг, в случая изкусникът, например строителят или лекарят; с онези, които са неотделени и не са свойства на това тяло, ами са абстрахирани от него – математикът; а с отделените – занимаващият се с първата философия. Но да се върнем към началото на разсъждението. Тогава казахме, че душевните състояния от типа на смелостта и страха са неотделими от естествената материя на живите същества, и то не така, както неотделими са линията и повърхността.
Книгата „За душата“, от Аристотел, можете да закупите чрез сайта на „Издателство Изток – Запад“.