неделя, юни 26, 2022

Книгата „Дескриптивна психопатология“ – Майкъл Тейлър, Нутан Вайдия

За книгата

За да опишат и диагностицират коректно психичните болести, практикуващите имат нужда от задълбочени познания за признаците и симптомите на поведенческите разстройства. „Дескриптивна психопатология“ осигурява широк обзор на психичните заболявания отвъд ограниченията на критериите на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM) и Международната класификация на болестите (МКБ). 

Като започват с историята на класификацията на психичните разстройства, авторите изследват проблемите и ограниченията на днешните диагностични системи. Тук те представят принципите на психиатричното изследване и диагнозата, придружени с описание на клинични случаи и обобщаващи таблици и свързани с различни диагностични въпроси. В заключение Майкъл Тейлър и Нутан Вайдия предлагат преструктуриране на психиатричната класификация въз основа на психопатологичната литература и нейните валидиращи данни.

Написан за специализанти по психиатрия и неврология, както и за клинични психолози, това е безценен източник за всеки, поел грижата за пациенти с поведенчески синдроми.

Дескриптивната психопатология, наречена още феноменология, е сърцевината на психиатричното диагностициране. Книгата на Тейлър и Вайдия се явява успешен интегративен подход между феноменологичния метод и последните завоевания на невронауките. Тя издига на качествено ново ниво цялото натрупано до момента познание и като го обединява в едно органично цяло, ни предоставя нови, по-сигурни методи за диагностицирането на психичните заболявания. Богато подкрепен с клинични случаи, този труд ни дава една достъпна и холистична картина, която позволява по-добра прецизност в ежедневната ни клинична практика.

Д-р Владимир Симов

За автора

Майкъл Алан Тейлър е доцент по клинична психиатрия в Университета на Мичиган в Ан Арбър, САЩ. Преди това е работил като почетен професор в Университета по медицина и точни науки „Розалинд Франклин“ в Илинойс, САЩ. Основател е на лицензираното списание „Когнитивна и поведенческа неврология“, а също така работи и като професор, председател и директор на Катедрата по психиатрия и поведенчески науки в Чикагското медицинско училище. Той е създател и ръководител на програмата за обучение по психиатрия в Държавния университет на Ню Йорк в Стоуни Брук.

Нутан Атър Вайдия е професор и ръководител на Катедрата по психиатрия и поведенчески науки в Университета по медицина и точни науки „Розалинд Франклин“. Тя започва кариерата си в Чикагското медицинско училище като ординатор по психиатрия през 1984 г. По време на мандата си там тя изпълнява различни длъжности: председател на Катедрата по психиатрия и поведенчески науки от 2003 до 2013 г. и временен председател на Катедрата по неврология през 2009 г. В миналото е заемала редица образователни позиции в сферата на психиатрията, включително директор на обучението на студенти по медицина и директор на следдипломното усъвършенствано медицинско образование по клинични специалности.

Откъс

Предговор

От всички хора, които са обекти на нашата благотворителност, никой не трогва моето състрадание така, както онези, които Бог е решил да остави в състояние на пълно здраве и сила, но е лишил от разум, за да се грижат за интересите си. А това по мое мнение е един от най-големите скандали в разбирането на другите – да се подиграваш на онези, които го нямат.

Даниел Дефо, 1697 г.

Както в Англия от XVII в., днешното общество продължава фино да се подиграва на онези от нас, които са „лишени от разум“. Застраховането на психичното здраве в САЩ е неадекватно и е по-ограничено в сравнение с това за други заболявания. Голяма част от психично болните са оставени на улиците и в безистените на нашите градове – ситуация, която медицинската система би възприела като нетърпима, ако дистресът се дължеше на сърдечносъдова болест. Страдалците са осмивани от индустрията на масовото забавление, приравнявани са на клоуни, глупаци и престъпници. Макар необходимостта от грижи от специалисти да се признава широко за пациентите с мозъчен инсулт, епилепсия, деменция и други „неврологични“ болести, за почти всяка заинтересована страна е приемливо да „започне собствен бизнес“ и да предлага почти всеки вид терапия на онези от нас, които са „лишени от разум“.

Въпреки това загубата на разум и останалата психопатология са изрази на болест и дисфункция на мозъка и това признание има диагностични последици, които са все по-важни, след като се въвеждат все по-специализирани терапии. Нуждата от диагностична точност обаче е подкопавана от слабата валидност на днешната психиатрична класификация. По-доброто очертаване на клиничните популации ще намали хетерогенността и така ще подпомогне приложението на по-специфични терапии. Например неотдавнашният призив да се отдели меланхолията от другите депресии и кататонията от психотичните разстройства осигурява рамката за по-специфични терапии за тези разстройства. Разстройствата от обсесивно-компулсивния спектър, идентифицирани в категорията контрол на импулсите също изискват собствен терапевтичен подход, за да се избегне лошото управление на клиничните случаи.акто в Англия от XVII в., днешното общество продължава фино да се подиграва на онези от нас, които са „лишени от разум“. Застраховането на психичното здраве в САЩ е неадекватно и е по-ограничено в сравнение с това за други заболявания. Голяма част от психично болните са оставени на улиците и в безистените на нашите градове – ситуация, която медицинската система би възприела като нетърпима, ако дистресът се дължеше на сърдечносъдова болест. Страдалците са осмивани от индустрията на масовото забавление, приравнявани са на клоуни, глупаци и престъпници. Макар необходимостта от грижи от специалисти да се признава широко за пациентите с мозъчен инсулт, епилепсия, деменция и други „неврологични“ болести, за почти всяка заинтересована страна е приемливо да „започне собствен бизнес“ и да предлага почти всеки вид терапия на онези от нас, които са „лишени от разум“.

Разпознаването на психозите, свързани с епилепсия, избягва разглеждането на страдащите като шизофреници или хистерици и получаването на неподхо­дяща терапия.

За да се очертае коректно психичната болест обаче, са необходими задълбочени познания за признаците и симптомите на поведенческите разстройства, т.е. дескриптивна психопатология, и умения за провеждане на преглед, за да се извадят на повърхността клинично полезни явления. Дескриптивната психопатология, изложена тук, разглежда анормалното наблюдаемо поведение и неговото субективно преживяване, необходимо за това усилие. Клиничната оценка на когнитивните функции допълва поведенческия преглед.

Предполагаемите психопатологични конструкти (например защитни механизми на егото, психични реакции) представляват парадигма, която е различна от тази на дескриптивната психопатология. Тук не обсъждаме тези идеи. За медицинската диагноза те са прекалено интерпретативни и нямат обективна дефиниция. Тяхната надеждност е слаба и те не помагат за дефинирането на синдромите на мозъка или за предвиждането на отговора на терапията и другите клинични променливи. Обратното, дескриптивната психопатология може надеждно да се дефинира и нейните различни модели по-добре прогнозират патофизиологията и отговора на терапията.

Въпреки детайлите, които представяме, тази книга не е речник на цялата психиатрична терминология. Тя не е и енциклопедичен сборник с теории за психиката или обемна дисертация върху психологията на поведението. Обсъждаме теории и психология само когато е полезно за изясняването на диаг­ностичните или неврологичните последици от психопатологията.

Следователно тази книга не е писана предимно за учени или за теоретици, макар че те би трябвало да я възприемат като полезна за дефинирането на интересуващите ги популации. Тя е написана, за да помогне на клиницистите в грижите за техните пациенти. Нашият подход е невропсихиатричен, извлечен от разбирането, че всички форми на дескриптивна психопатология се наблюдават у пациенти, характеризирани днес като страдащи от неврологична болест (например епилепсия, инсулт и деменция), и че много класически неврологични признаци и симптоми на свой ред се наблюдават при пациенти, диагностицирани с психично разстройство. Отделянето на психиатрията и неврология­та е произволно. Представители и на двете дисциплини се грижат за хора с мозъчна дисфункция или мозъчна болест. Общата им основа са клиничните последици от поведенческите разстройства, предизвикани от мозъчната дисфункция. Очертаваме този често срещан опит, като детайлизираме класическата дескриптивна психопатология и свързаните неврологични характеристики. Показваме – често с клинични примери – как присъствието на конкретни психопатологични явления влияе върху диагнозата. В границите на настоящото разбиране на мозъчното функциониране освен това предлагаме неврологично разбиране на класически характеристики така, както влияят върху диагнозата.

Разделяме книгата на четири части.

В Част I описваме проблемите и ограниченията на настоящите класификации и чрез клинични примери показваме, че те обслужват зле пациентите. Илюстрираме, че овладяването на знанията и уменията на дескриптивната психопатология осигурява по-прецизна диагноза и терапия.

Тъй като изучаването на дескриптивната психопатология датира от хилядолетия, правим обзор на тази история. Представяме в детайли променящото се напрежение през вековете между класификациите, облягащи се на „групиращите“ и „разделящите“ критерии, което е довело до днешните класификации. След това показваме, че „изследването на психичния статус“ е по-добре да се смята за „поведенческо изследване на мозъка“. Представена е ограничена нев­ронаука на психопатологията.

В Част II описваме принципите на диагностицирането и детайлизираме стила, структурата и техниките на изследването.

В Част III дефинираме и описваме психопатология, която надскача откриваната в днешните наръчници за класификация, и показваме, че идентифицирането на тези явления има диагностично значение. Представяме поведен­ческите сфери на изследване в реда, който обикновено се следва в клинични условия. Започваме с глави, посветени на общия външен вид, моторното поведение и емоциите – сфери на оценка, които разчитат силно на наблюдение, а не на продължителни разговори.

В главата върху моторните нарушения освен това очертаваме кататонията и разграничаваме моторните нарушения, произхождащи от базалните ганглии, болестта на малкия мозък и на мозъчните вериги във фронталния дял. Описваме различията в проблемите с речта и езика, срещани при пациенти с афазия, мания, кататония, и „разстройството на формалното мислене“, свързано с психозата. В обсъж­дането на перцептивните разстройства представяме в детайли явленията, свързани със заболяване на темпорално-лимбичните дялове. Обсъждаме налудностите и аспекти на анормалното мисловно съдържание. Спектърът на обсесивно-компулсивните поведения е представен като по-кохерентна картина, а не като днешното разпръсване на свързани разстройства из цялата класификация. Подробно описваме поведенията и нарушенията на когнитивните модели при пациенти с делириум и различни форми на деменция. Описваме дименсионалната структура на личността и личностовото разстройство и как този подход е по-продуктивен от днешната категориална система в прогнозирането на коморбидности и в оформянето на поведенческите терапии.

И накрая, в Част IV предлагаме преструктуриране на днешната класификация въз основа на психопатологичната литература и нейните валидиращи данни. Целта ни е да установим наново най-доброто от миналото в рамките на съвременното разбиране на мозъчното функциониране и психопатология.

Въпреки това днешната психиатрия запазва значителна неопределеност. Няма лабораторни изследвания, които да дефинират психичната болест с прецизността, постигана в идентифицирането на конкретни щамове на вирус или броя на тринуклеотидните повторения в генетично обусловената болест. Съхранението на удоволствието за психиатъра клиницист трябва да дойде от изследването и осмислянето на разнообразните психопатологични експресии на болест и удовлетворението от използването на това разбиране, за да се предписват терапиите и да се облекчава дистресът. „Ориентирането в ситуацията“ и „подобряването“ на пациентите със сложни модели на психопатология са преживяванията, които поддържат клиничната практика. Информирането на разстроените майка и сестра на 18-годишно момче, което е хоспитализирано за „енцефалит“ и се смята за „безнадежден случай“, но в действителност има разстройство на настроението и малигнена кататония, че „Ще го оправим, а не просто ще подобрим малко състоянието му“, и след това постигането на обещаното, за да се наблюдава, преди немият и обездвижен пациент да излиза от болницата със семейството си, е преживяване, което не може лесно да се постигне без цялостно разбиране на дескриптивната психопатология.

Дефинирането на психопатологията за очертаване на поведенчески синдроми и за избиране на конкретни терапии е практическо усилие както за специализанта, така и за опитния клиницист. Всички, които поемат отговорност за грижите за пациентите с поведенчески синдроми, би трябвало да открият полезна информация в тази книга. Нашето усилие обаче е насочено към онези, които са нови за тази отговорност – специализантите по психиатрия, неврология и невропсихология. На тях нашата книга предлага кръстопът в кариерното им развитие – пътя, по който по-малко е пътувано, но ние смятаме, че той е по-наг­раждаващ, отколкото психиатрията на книгата с рецепти, която е създадена, за да допълва настоящата класификация.

Карл Ясперс изразява същото предизвикателство преди повече от 90 години в предговора към второто и третото издание на своя класически учебник „Обща психопатология“:

В медицинските среди е изразявано мнението, че тази книга е твърде трудна за студентите, защото се опитва да обсъжда крайно трудни и фундаментални проблеми. Що се отнася до това, аз съм убеден, че човек или схваща науката като цяло, което означава нейните централни проблеми, или не. Смятам за фатално просто да се приспособява на по-ниско равнище. Човек трябва да се ръководи от по-добрите студенти, които се интересуват от предметната материя сама за себе си, макар че те може да са малцинство. Хората, които преподават, трябва да заставят студентите си да се издигнат на научно ниво. Това обаче ще е невъзможно, ако се използват „кратки изложения“, които дават на студентите фрагментарно, повърхностно псевдознание „за практически цели“ – нещо, което понякога е по-разрушително за практиката, отколкото пълното невежество.

Книгата „Дескриптивна психопатология“ от Майкъл Тейлър и Нутан Вайдия, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток – Запад.

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече