Книгата „История на Византийската империя. Период III (610–716). Период на иконоборството (717–867)“, Ф. И. Успенски

Вторият том на превъзходната „История на Византийската империя“ на акад. Фьодор Успенски ни въвежда в третия и четвъртия период от нейното бурно и изпъстрено с поврати, жестокости и дворцови интриги съществуване. Преминавайки през царуването на Ираклий и неговите наследници на трона и през кървавия иконоборски период, историкът подробно осветлява появата на славяните на Балканския полуостров, приключването на тяхната имиграция и утвърждаването на българите на територията, съпътствано с царуването на Крум, Омуртаг и Тервел.

Изследователят предлага и прелюбопитен разказ за хан Кубрат, както и други изключително важни събития, които очертават по-нататъшния страховит развой на отношенията на Византийската империя със света.

Акад. Успенски фокусира вниманието върху завладяването на Йерусалим от персите, обсадата на Константинопол от тях и от аварите, появата на лангобардите в Италия, изиграли ключова роля за позициите на Византия на тези територии, възникването на мюсюлманството, чиято агресивна настъпателна политика довежда до завладяването на Крит и Сицилия.

Преминавайки през управлението на Лъв Исавър и династията му, на Константин Копроним и Никифор I, неподражаемият историк разкрива и причините и принципите, по които се създава темното устройство в империята, гарантиращо военната й сила, както и мащабната законодателна дейност. Описва и знаковите не само за периода, но и за по-нататъшния църковен живот Теодор Студит и Студийския манастир, в който част от монашеските си години прекарва и бъдещият български патриарх Евтимий.

496 с., твърда корица, 34.90 лв.

Книгата на български ще е в пет тома, първият том е в две части.

Том 1

Период I (до 527 г.). Елементи на формиране на византинизма

Период II (518–610). От Юстиниан I до Ираклий

Том 2

Период III (610–716) Ираклий и неговите приемници

Период  на иконоборството (717–867)

Том 3

Период на македонската династия (867–1057)

Том 4

Период VI. Комнини (1057–1185)

Период VII. Разпадане на империята (1185–1204)

Том 5

Ласкариди (1204–1261) и Палеолози (1261–1453)

Откъс

Българите през първата половина на IX в.

По свой обичай Крум пренесе в жертва пред Златните врата хора и много животни. След като намокри крака на морския бряг и се изми, той поръси войската и беше приветстван от нея с възгласи, а след това премина сред жените си, прие­майки тяхното поклонение и славословия. Тълпи от хора гледаха това от градските стени и никой не смееше да наруши тази церемония или да изстреля стрела по него. И вършейки всичко според желанието си, той обгради града с насип. След няколко дни, след като ограби околните места, започна да прави предложения за паричен откуп и предаването на голямо количество дрехи и определен брой отбрани девици. И император Лъв изпрати да му кажат: „Излез на брега с малко свои хора и без оръжие и ние ще дойдем на това място с лодка също без оръжие, ще си поговорим и ще изпълним всичко според твоето желание.“ Щом се разбраха така, през нощта изведоха трима въоръжени мъже и ги скриха в имението на известната Гала зад Влахеринските врата и им казаха, когато видят уговорения знак, да излязат от засадата и да убият Крум, когато той дойде на срещата. На другия ден Крум пристигна на морския бряг според условието с трима придружители – с логотета си и с Константин с прозвището Пацик, който бе избягал в България преди няколко години, и с неговия син, роден от брака му със сестрата на Крум; четиримата, след като се бяха отделили невъоръжени от войската, се приближиха до морето, спазвайки условието, без да подозират за засадата. В същото време от града дойдоха онези, на които бе възложено да водят преговорите с Крум. Когато те слязоха от лодката, Крум слезе от коня и седна на земята, а синът на Константин държеше оседлания му и обуздан кон. И когато преговорите започнаха, един от онези, които дойдоха от града – Ексавул, направи условния знак, като свали шапката от главата си. Крум разбра опасността и тутакси се метна на коня, който беше в готовност пред него. Крум и придружителите му се отправиха към лагера, а от стените крещяха: „Кръстът победи.“ Скритите преди това воини преследваха Крум и изстреляха стрелите си по него, но той стигна до лагера си, а придружителите му бяха заловени от онези, които пристигнаха с лодката от града. Логотетът беше убит на място, а Константин и синът му – пленени живи. (Симеон Магистър)

Това ярко описание на събитието, което безспорно се случва пред очите на всички, е много типично и за запознанството ни с Крум и за обичаите на българите, и за нравите на тогавашните византийски гърци. Може да се разбере колко малко доверие са имали българите на контактите с християнската империя след всичко това.

Отговорът на Крум е жесток. На другия ден той заповядва безмилостно да бъдат опустошени предградията и околностите на града. Така са плячкосани много църкви и дворци, особено силен удар понася предградието „Св. Мамант“, за което стана дума по-рано. Тъй като никъде не им е оказана съпротива, българите минават през Босфора, като разграбват търговските обекти, които се намират там, и след това – всички крайморски местности на Мраморно море; Силиврия, Ираклия, Родосто, Паний, Аспро – цялата местност по течението на р. Марица преживява страшното нашествие на разгневения Крум. Българите вземат всичко, което може да бъде взето, и го изпращат отвъд Балкана, а останалото изгарят и унищожават. Завиват по Марица към Адрианопол, който вече е обсаден. След известно време градът е докаран до краен глад и лишения и се предава на волята на победителите. Множество пленници, а сред тях и епископ Михаил и бъдещият византийски император Василий са отведени в Отвъдунавска България. Докато тези събития се случват, Лъв остава в столицата, без да взема никакви мерки за отблъскването на българите; явно по това време най-много го занимават грижите за утвърждаването на властта. Така той приобщава към властта и коронова сина си Симбатий и заповядва войската, която е събрана в столицата, да провъзгласи него и сина му с имената на популярните императори от Исаврийската династия Лъв и Константин.

През пролетта на 814 г. от страна на България отново започват заплашителни подготовки. Крум отново тръгва срещу Тракия с огромни сили и стига до Акрадиопол, днешен Люлебургас, като по дългия път към столицата на империята заграбва голяма плячка. Освен това според слуховете, които стигат до Константинопол, се подготвя друга военна сила, в която влизат авари и славяни и която е снабдена с всички приспособления и машини за обсадата на Константинопол, тъй като Крум не може да забрави обидата, която му е нанесена, и покушението срещу живота му. Император Лъв започва спешно да укрепява Влахернските стени и да строи нови крепости от външната страна на стените, но не успява да ги довърши, тъй като през пролетта настъпва неочакваната смърт на Крум, освободила империята от нещастието, което я застрашава. При един от продължителите на Теофан е представен малко по-различен поглед върху военните отношения по това време. И по-точно, че Лъв уж се обръщал към Крум с молба за мир, но тъй като не получил благоприятен отговор, се захванал да укрепява стените и предприел поход срещу Месемврия. Там чрез военна хитрост едва не пленил Крум и не завладял целия български лагер. Но ние смятаме, че този разказ е крайно подозрителен.

Въпреки че византийският летопис изяснява много добре отношението на България към Византия по времето на Крум, в него твърде малко е засегната северната и особено западната граница на Крумовата държава. Всичко ни кара да предполагаме, че на запад той не се задоволява с придвижването към София и завладяването на този град, а се възползва от отслабването на Аварското царство и полага основите на разширяването на българските граници в западна посока. Ще оставим този интересен въпрос до момента, когато ще разглеждаме дейността на Омуртаг, а сега мимоходом ще го засегнем във връзка с легендарните съобщения за законодателството на Крум. При византийския писател от Х в. – лексикографа Свида, под думата „българи“ има сведения с изключителна важност, които до ден днешен все още са слабо оценени. Преди всичко в началото и в края на статията особено настойчиво е подчертана идеята, че това са същите българи, които унищожават до основи Аварското царство. Идеята за унищожаването на всички авари от българите е изразена със същата сила, както и в руския летопис: „Загивайки, от тях няма нито племе, нито наследник.“ Сетне следва статията за законите, представена в следната форма: „Крум питал аварските пленници: как мислите, защо загинаха и вашият хан, и целият народ? А те отговорили: увеличиха се отправяните един към друг обвинения, загинаха онези, които бяха по-храбри и по-умни; след това непочтените и крадците се сдобиха с влияние в съдилищата; следва пиянството – когато наченаха да се занимават с винопроизводство, всички започнаха да се напиват с вино. Накрая бяха рушветчийството и търговията. Всички станаха търговци и започнаха да се мамят един друг. Точно затова ни застигна и злощастната съдба. А Крум, след като чува това, събира българите и обявява следните законодателни постановления:

1)         ако някой отправи обвинение към друг, да не му се вярва, преди да бъде заловен и подложен на разпит; ако се окаже, че клевети, да бъде убит;

2)         забранява се да бъде хранен крадец; на нарушителя да се отнеме имуществото; на крадеца да се счупят пищялите;

3)         заповядва да бъдат унищожени всички лозя;

4)         на просяка да не се помага, без да се мисли, а в съответствие със състоянието, та отново да не се окаже беден; в обратен случай имуществото му се взема в полза на хазната.“

Колкото и да са кратки сведенията за законодателството на Крум, те разкриват изключително важна страна от живота на тогавашна България и до известна степен дават мярката за оценка на онзи културен обрат, който се извършва сред българите преди началото на IX в. В този случай Крум се представя като държавен организатор, който подготвя за културен живот създадената от него държава от българи и от славяни. Мястото на това законодателство в науката, естествено, трябва да се определя чрез сравнение с древните законодателства – с германските правди и с Руската правда. Интересен е фактът, че император Домициан също иска да бъдат унищожени лозята като средство срещу пиянството и че според учението на българските богомили лозата е създадена от злото начало – от Сатанаил.

В характера на Крум в общи линии вече се забелязва съзидателна дейност. Той вече не е вожд на скитаща орда, която извършва светкавични набези срещу съседните културни области, пленява жители и бързешком отстъпва, а се стреми към стабилни завоевания и предприема походи с голям обоз, със стенобойни машини и обсаден инструмент. В борбата с враговете вкарва всички средства, които тогавашната военна наука предлага. За целта той смята за възможно да привлича на военна служба чужденци и да използва услугите им в широки мащаби. Обсадата и завземането на Месемврия, Адрианопол и София са много сериозни военни акции, които не мога да бъдат предприети без помощта на техниката. Крум не без основание пленява големи групи гърци и славяни – той се възползва от услугите на военнопленниците изключително умело и целесъобразно. Вече не може да подлежи на съмнение, че изумителните военни съоръжения в Абоба и огромните дворцови постройки, изградени в съответствие с плановете и пропорциите на гръцки майстори, датират от времето или на Крум, или на сина му Омуртаг. Но най-импозантният паметник от епохата на Крум и неговата крайно неординарна дейност, която има за цел да създаде стабилни съоръжения като спомен за потомството, е единственият на Балканския полуостров забележителен релеф на скала, изобразяващ Крум на кон. Това е тъй нареченият Мадарски конник на скалата, която се извисява над обширно плато, изсечен на 23 метра от подножието на скалата и снабден с голям надпис на гръцки език, който, макар че е доста заличен, на няколко места е запазил името на Крум.

Продължителното съседство на българите с империята би трябвало да се отрази в различен вид актове, които регулират взаимоотношенията. След дългата поредица от войни настъпва мир, който трае десетки години. Войната нарушава правата на крайграничните жители, съпътствана е с отвеждането на пленници, понякога и с доброволно преминаване от едната страна на другата. След войната възниква необходимостта добросъседските отношения да бъдат възстановени, а за целта трябва да бъде определена неутрална ивица, на която се водят преговорите. В летописа са запазени многократни посочвания не само на мирни споразумения, но дори на писмени актове, а в самата България има няколко фрагмента от такива договори с Византия, изсечени върху камък. Така в този случай историкът стъпва на твърда почва и може с известни подробности да изясни основанията, върху които се базират мирните отношения между българската орда и културната държава. Онова, което представлява съществен интерес в тези мирни споразумения, е постепенното проникване на културните обичаи и нужди при българите, създадени от уседналия живот. Такова е съобщението на Теофан за преговорите на Крум с император Михаил I (811–813) за мира. При това в основни линии са съобщени и клаузите в договора. В този акт се казва: 1) за границите; 2) за даването на официални копринени дрехи и тънка червена кожа; 3) за размяната на изменници – военнопленници и политически. И накрая, особено интересна е клаузата, с която се определя, че търговците от едната и от другата страна трябва да са снабдени с грамоти, скрепени с печати, а стоката на онези, които нямат грамоти, се конфискува. Ясно е, че и с България на Крум вече може да се влиза в контакти, с каквито се характеризират културните нации.

Книгата „История на Византийската империя. Период III (610–716). Период на иконоборството (717–867)“, от Ф. И. Успенски, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на „Издателство Изток – Запад“.