неделя, май 22, 2022

Книгата „Избрани съчинения“ – Чарлс С. Пърс

За книгата

Най-сетне българският читател се среща с по-пълно издание на текстове на блестящия американски философ. В сборника са поместени петнадесет негови есета (десет преведени за пръв път на български), които представят съществена част от творческия му път. Книгата е разделена на три тематично обусловени и хронологически подредени части. Първата част започва с текста „За нов опис на категориите“ и продължава с някои от най-известните антикартезиански трудове на Пърс. Втората част съдържа поредица от статии, в които Пърс разработва монистична метафизична система. Последната част обединява по-късни текстове, доразвиващи доктрините за прагматизма и семиотиката, и завършва с енигматичния текст „Пренебрегван аргумент за реалността на Бог“.

За съставителя 

Чарлс С. Пърс (1839–1914) е сред най-забележителните американски мислители и един от последните холистични философи. Познат като основател на прагматизма и създател на семиотична доктрина, много по-комплексна от семиологията, Пърс работи върху проблеми не само във философията и логиката, но също така и в математиката, физиката, химията, геодезията, психологията, икономиката и др. Повече от век след смъртта му трудовете му не спират да предизвикват интереса на поколения философи и учени с изключителната си оригиналност и проникновеност.

Откъс

Стрелата на времето

Около имената на прочути мислители неизменно закръжават митове, легенди и преувеличения с привкус на мистика и ореол на обожание или отхвърляне, които с времето се превръщат в знак на техните идеи. Умът е красив, ако възвисява мисълта до хоризонти, от които се вижда как противоречията раждат хармонии, крайностите – категории, а усилието за знание доближава до лоното на истината. Така името на Ницше се асоциира с блестящ афоризъм за музика или литература; „колективното несъзнавано“ с хипотеза на Юнг; споровете на Платон с Аристотел раждат идеите за знание; най-големият мислител на модерната епоха Кант сякаш е автор на един-единствен израз за „нещото само по себе си“; саркастичният Витгенщайн е отдушник за мощно ожесточение срещу класическата философия. А към преоткрити автори често изниква „страничен“ ефект, натрапчиво чувство, че в техните думи се крие смисъл, който проблясва, примамва и се изплъзва. Години след посмъртното отпечатване на скромен том с философски есета, озаглавен Chance, Love and Logic [„Случайност, любов и логика“] през 1923 г., за Чарлс Пърс не се знае почти нищо; името му е сякаш завинаги погребано в библиотеката на Харвардския университет. В същото време според признанията на известни философи и много студенти те се възползват от страховитата купчина ръкописни страници на един фамозен автор, когото често „забравят“ да цитират. Не се променят твърде обстоятелствата и след публикуването на осемте тома събрани съчинения на Пърс, осъществено набързо и хаотично; първите шест излизат между 1931 г. и 1935 г., а още два след повече от двадесет години, през 1958 г. Мислителят отдавна не е на този свят, теориите му не са известни, макар терминът „ прагматизъм“ да изниква спорадично в трудове на химици, физици и математици, по-рядко на логици и философи. Изглежда, металният връх на стрелата на времето пробожда съдбата, но е безсилен пред живата мисъл на Чарлс Пърс.

Миналото е град в руини – меланхолни остатъци от пир. […] Ние сме пронизани от назъбения връх на стрелата на времето и от този неравен сблъсък научаваме, че нашият свят е невъзвратим. Красотата на миналото израства от неговата необратимост и невъзможността стореното да се промени. Тази всеопрощаваща неизменност обагря дори безумството и трагедията с меланхолна красота, превръща брилянтния, горчив, унизен и най-вече трагичен живот на американския философ Чарлс Сандърс Пърс в одисея на духа – едновременно очароваща, сепваща и властна.

Все пак нещо натрапчиво подсеща странника в този призрачен град за някогашно блестящо присъствие, за храмове с мраморни колони, за оратори по площадите, за градини с беседки всред треви с омаен аромат, където учители и ученици гребат с пълни шепи от небесните сфери на мисълта. Скоро всеки прекрачил невидимите стени на града проумява, че стрелата на времето носи на острието си вест за неподозирани наслади на ума – но му предстои да се научи как да утаява тишината и да я слепва със светлина.

Това е „ефектът Пърс“, тръпно предчувствие за допир до невиждана съкровищница на мисълта. От какво се ражда, защо е неизменно, макар и интуитивно, упорито, макар и мимолетно, ясно като вярно решение? Сякаш пред очите се изпречва скалата пред пещерата Сезам, зад която искрят несметни богатства на ума. Може би щедрата отплата за проникването в неговата философия идва от сенките на триадите, с които тя е пропита дори когато не се назовават: неговият тихизъм или тезата, че случайността е реален елемент от строежа на вселената, без който еволюцията не би била възможна, тъй като не би имало отскок от улея на навика; синехизмът, който признава реалност на траенето; и агапизмът – примиряващата сила на сдвояването в нещо трето, отделянето на тенденцията в нов мисловен навик. Следващата стъпка е още по-смайваща; откритието, че връзките между всичко в света се управляват от три основни отношения: на подобие, посочване и интерпретация, като всяко едно – и всички едновременно – могат да се представят в интелекта чрез знакови комплекси. Гъвкавостта, динамизмът и силата на тази мисъл, изплетена от триади, гради „ефекта Пърс“. Тя принадлежи на човек с математичен ум, логическа виртуозност и… нетърпим характер, дължащ се на нелечимо заболяване, вероятно лекувано с опиати. Анекдотично звучат разказите на съвременниците му за беседи, в които странният учен, заемащ маргинален пост в Щатската брегова и геодезична служба, развива своите теории, а те споделят помежду си, че не са разбрали и дума, освен едно – че са разговаряли с гений. Така го описва и най-близкият му приятел, философът Уилям Джеймс, в писмо от 1875 г. до брат си, писателя Хенри Джеймс, който среща Пърс в Париж и не се отзовава благо за него: „Признавам, че го харесвам много, независимо от неговите странности, тъй като той е гений и винаги показва нещо, което предизвиква симпатия у всекиго.“  

Има и едно предупреждение към бродника в града на духа, обитаван от философа. Приживе Пърс почти не е имал свои студенти, с изключение на краткия му престой като професор в Балтимор в периода 1879–1884 г., когато, след пробния период в университета „Джонс Хопкинс“, всички преподаватели са назначени на постоянна работа с изключение на него. Липсата на възможност да проверява как се възприемат идеите му от академичната общност е една от причините стилът му да остане тъмен, неясен и непроницаем. Както веднъж се изрази незабравимият Джон Дийли (1942–2017): „Сякаш никога не е чел собственото си есе „Как да проясним идеите си“.“ Тъкмо в това есе Пърс за първи път формулира най-важната максима от своята философия, тази на прагматизма: „Като разсъждаваме върху ефектите на даден обект, които е възможно да имат практически последици, ние разбираме обекта на нашата концепция. Тогава концепцията ни за тези ефекти е цялостната ни концепция за обекта“ (вж. с. 154). С тази формула Пърс утвърждава разбирането, че макар обектите да притежават необозримо множество от качества, познанието за тях може да се сведе до последиците, които те представят на разума, когато бъдат подложени на промяна. Сборът от тези ефекти е всичко, което можем да узнаем за тези обекти. С годините Пърс усъвършенства своя метод, отказвайки да му признае статут на теория, камо ли на философска система. За него той си остава подход за отделяне на значения и проверка на логическите съждения. През това време разработва абдукцията като трета логическа операция и я поставя в сърцевината на своя прагматизъм. Развива метод за логически анализ чрез „екзистенциални грàфи“. Плете мрежата на своята „семейотика“ (или „ логика“, както синонимно я нарича), която се разклонява в 66 класове знаци. Нито веднъж не променя значението на своите три категории, Първичност, Вторичност, Третичност и прецизира употребата им като есенциални отношения между обектите.

През втората половина на XIX век се случват едни от най-вълнуващите открития в науката, които променят света. Светват първите електрически крушки, никнат изобретенията на Едисон и експериментите на Тесла, ражда се психоанализата на Фройд, появяват се първите хипотези на Айнщайн. Пърс е съвременник на може би най-травматичното събитие в американската история, Гражданската война (1861–1865); на пристигането на Статуята на свободата през 1886 г.; на потъването на Титаник през 1912 г. За нито едно от тях няма и дума в повече от стоте хиляди негови ръкописни страници. Как така? Отговорът е колкото неочакван, толкова и закономерен – вълненията на света може да се изразят в логически съждения, без да се назовават пряко. Нещо повече, чистата емоция удълбочава аргументацията, усилва я и универсализира. Като че ли това е единственият достоверен отговор.

В началото на XX век Пърс дори не си спомня дали той е употребил пръв думата „ прагматизъм“ и пита приятеля си Уилям Джеймс: „кой измисли термина прагматизъм, ти или аз?“ Верният Джеймс отговаря с пощенска картичка, потвърждавайки, че авторът е Пърс. Но по това време именно Джеймс е разширил значението на метода до теория за истината, което силно дразни Пърс. Употребата на метода като теория за истината се подема от други мислители – и дори от литератори – и той постепенно губи оригиналната си същност. Това вече не е Пърсовият метод на мислене, който обобщава трите логически операции за построяване на верни съждения, при което и трите основни отношения остават различими и не се бъркат едно с друго. Затова през 1907 г. Пърс предприема радикална стъпка, като обосновава и преназовава своя метод с името прагматицизъм: както сам се изразява, дума достатъчно грозна, за да не бъде похитена от добри приятели. Името носи отпечатък от лабораторната ориентация на Пърс, наставката „-ицизъм“ е избрана като още по-точен класификатор по подобие на названията на химическите елементи от Менделеевата таблица. Новият метод не е просто усъвършенстван, а съществено обновен с още един компонент, нещо като социална детерминраност на Аза. Внимателният прочит на определението за прагматицизъм изненадва с модерно разбиране за идентичността. В статията си „Що е прагматизъм“ Пърс представя разбиране за личността като свръхиндивидуална и несводима до индивида: „Първо, личността не е само индивид. Нейните мисли са това, което личността „казва на себе си“: тоест това, което казва на другото си „аз“, което тъкмо започва да се поражда в потока на времето“ (вж. с. 356).

Книгата „Избрани съчинения“, от Чарлс С. Пърс, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток – Запад. 

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече