Изкусният разказвач Любомир Калудов отново ни потапя в света на тракийските бежанци, заселили се в България след лятото на 1913 година. Променливите и трудни не само за българите времена между двете световни войни са истинско предизвикателство за дръзналия да ги проумее…
Дивен български език се лее в разказите му за хората, загубили домовете си, но съхранили честта и самосъзнанието си.
Това са истории за вярата, достойнството и смиреното усилие сам да изградиш съдбата си; истории, които няма да оставят никого равнодушен.
Любомир Калудов живее и работи в Бургас. По професия е лекар, хирург. Има пет издадени книги. Носител е на няколко национални литературни награди. Има самостоятелни фотоизложби в Италия и България. Награда за фотография Кьолн Германия. Участие в група и самостоятелни проучвания на мегалитите в България. Статии публицистика във вестници и електронни медии.
***
Райко
В този си край планината е мека, заоблена. Няма канари и остри върхове. Обрасла е с дъб, леска и бодливи храсталаци. Тук-там липи въртят листа към слънцето, а цèрове натискат къпините с отровна сянка. Под такава сянка не се оставят овцете да пладнуват, че им секва млякото. Овчар не ляга под цер, може да му окапят мустаците; така казват бабите. Гората тръгва да лази нагоре от сухите дерета, но винаги оставя темето на баира плешиво, само на мащерка и ниска трева. Из горните поляни е най-добрата паша за добитъка. От тази трева овцете близнят, а вълната им става бяла.
И хората такива – меки и заоблени. Когато се чу, че в Македония вече вървят сраженията, почна Въстанието и в Тракия. По Преображение Господне тръгнаха четите. Викаха им „смъртни дружини“. Всеки се беше заклел, че ще даде живота си за Свободата. Войводите решиха – само четите да се бият, населението да не се дига на бунт. После едни загинаха, други се изпокриха, а пострадаха мирните хора. Македония и Тракия вече не бяха същите. След 1903 тръгнаха първите бежанци към България.
Валѝята на Бунархисар изпрати заптиета да арестуват Райко Налбантина, ама верни хора го предупредиха. Някой беше издал на властта, че е помагал за Въстанието. Той натовари в каруцата каквото можа и с булката си тръгнаха към България. След две нощи минаха границата. В първото място ги напъдиха. Приеха Налбантина в село Батово. Видяха чукове, духало и наковалня в каруцата – разбраха, че работи с желязо и подковава коне.
Батово е село до границата. Винаги си е било българско, още от султана. Има две-три къщи с цигани нагоре към Еврен баир, но те се българеят; християни са, а децата им ходят в селското училище. Много са задружни и работни. Жънат нивите, копаят чужди лозя за дребна плата.
Райко разпрегна каруцата след Еврен баир. Започна да прави къща. Помагаха му циганите и хората от селото. Дялаха греди, мачкаха с крака тухли от глина и слама. Дигна един кат от камък, отгоре чардак с две одаи зад него. Чардак на къщата е парàтика работа, празно място под покрива. В Тракия са го правили, тук е нещо непознато. Като покри с керемиди, всички му завидяха. Седи си на чардака, гледа към Еврен баир; хем сянка, хем хладина.
Райковата къща се вижда още от реката, след моста. Тя се е наперила и гледа отгоре към селото. Другите са градили плетове и кирпичени къщи по склона, само Налбантина реши да строи на високото. Казваха му: „Глупост правиш! Къща на върха! Зимата ще те издуха, а лятото ще те опече!“ А той си дигна зидовете, зави покрива с турски керемиди и обърна прозорците на юг. „Натам искам да гледам сутрин, като се събудя! Към границата! Ако някой дигне българския байряк в Тракия, пръв да го видя.“
Райко има хубав занаят. Подковава коне, прави големи панти за портите на чорбаджиите, мотики, брадви, ръжени за огнищата, шини на каруците. Дворът на къщата му e пълен с железа, донесени от незнайни места. Ако нещо му потрябва, отива до точния куп и дърпа това, което търси. Железата са разхвърляни по негов си ред. От околните села го знаят. Пред ковачницата вечно има глъчка от хора – да купят или нещо да им се поправи. Някои водят окуцял кон, скъсана верига от огнището, счупена мотика. Други просто идват да изпушат по един тютюн и да разнищят селски или световни събития.
Който има занаят лесно започва живот на друго място. Не му трябва мерà и паша за добитъка, ливада да коси, кошари да гради. Само ръце и акъл си трябват. Сръчен ли си, навсякъде ще се присадиш, корен ще пуснеш, къща ще изхраниш.
Книгата „Калица. Историята на Райко Налбантина“, от Любомир Калудов, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на „Издателство Изток – Запад“.