неделя, октомври 25, 2020

Перманентната демокрация

Нещо се случи със света през последните години – вече никой не иска и не може да чака. Вече никой не цени търпението (дума, която в европейските езици произлиза от „страдание“) като начин за мъдро надмогване на желанията. Скъсяват обхвата на вниманието ни новите технологии и вече все по-малко сме готови да чакаме докато получим търсената информация, стока, забавление. Но има и нещо по-дълбоко. Ние, гражданите днес отказваме да чакаме властта да благоволи да свърши едно или друго. Изчезнала е дистанцията между управляващи и управлявани, защото те там горе са излъчени от нас и следва да правят което ние искаме, при това със скоростта, с която бихме го направили самите ние.

В ерата на нетърпението демокрацията преминава в ново агрегатно състояние. Вече никой не може да стои със скръстени ръце от избори до избори както повеляват старите процедурни правила: гражданите настояват да контролират властта непрекъснато; идеалът им е една перманентната демокрация (парафразирам „перманентната революция“ на Маркузе), в която ще се участва ежедневно. Цялата работа е в какви форми да се излее тя, защото за момента нетърпението на гражданите нерядко ражда само раздразнение и недоверие.

Всъщност много от формите на тази бъдеща перманентна демокрация съществуват, статутът им обаче е неизяснен.
Да вземем протестите – все повече, а в много от развитите демокрации – и все по-агресивни. Безспорно е правото на гражданите да протестират или да стачкуват; демократичните страни дори толерират форми на гражданско неподчинение като блокади и окупации. И все пак в какъв момент следва властите да се съобразят с исканията на площада? Когато излязат повече хора отколкото са гласували за управляващите на предните избори? Или да гледаме социалния профил на недоволните, решимостта, жертвоготовността им? Каква роля тук имат сондажите, представящи подкрепата за недоволните?

Гражданският натиск днес най-често опитва да ветира, да слага прът в колелата на властовото действие, както показва в своята „Контрадемокрация“ Пиер Розанвалон. Хората се мобилизират, за да махнат определен министър; рядко обаче ги виждаме със същия ентусиазъм те да предлагат друг кандидат на негово място. Което впрочем напомня атинския остракизъм, а по-близо до нас – реалитито „Биг Брадър“, захранвано от гняв към станалите неприятни и досадни обитатели на къщата. Може ли гражданската енергия да се обърне в позитивна посока – например хората да опитват да наложат нови политики, които харесват? Нека е пак като в популярната култура, с лайкване, рейтване, класиране. Но как да впишем подобно обществено мнение в процедурната демокрация?

Другият момент на гражданското овластяване, това са неправителствените организации – петата власт, както понякога ги наричат. Тази форма на общо действие често си поставя за цел да бъде коректив на властта. В много страни с либерален режим тя е финансирана не само от филантропи, но и от самите публични институции, които усещат нужда от подобно партньорство. Крайно десни/леви партии и режими пък (не случайно!) възприемат НПО-сектора като сбирщина от предатели.

И заедно с това ролята на тези организации не е по-ясно дефинирана от тази на гражданските протести. НПО-тата понякога упражняват натиск върху институциите, понякога биват канени на обсъждания с леко пропаганден характер. Но в общия случай ги подминават под претекст, че представляват само членовете си. Някои от тези сдружения имат дълга история, престиж и експертиза, които ги правят по-легитимни от случайната констелация на членове. Е да, ама без ясен регламент политикът е свободен да интерпретира и съответно да взаимодейства само с НПО-та, които му играят по свирката.

Една от най-новите форми на самоовластяване, това е гражданската журналистика – правят я възможни новите медии от интерактивния интернет Web 2.0. Всеки разследва, сигнализира, вдига вълни от възмущения, които обществото вече не може да игнорира с извинението, че са частни мнения. Защото технологията е направила частното – публично. Достъпен софтуер позволява дори аматьори да снимат клипове, да монтират, да озвучават, с една дума произвеждат продукт, който се доближава до професионалния.

Нещо повече, дигиталното информиране прави възможно все по-доброто задоволяване на споменатото структурно нетърпение на съвременния човек. Научаваме всичко веднага, възмущаваме се в реално време – полицаи пребиват протестиращи, общинар паркирал на тротоара, политик приватизирал плажна ивица… Но каква е формата, която новата демокрация дава на тази удивителна активност? Как различаваме безкористните от манипулаторите, истината от пропагандата, информацията от слуховете? Неясно. Нещата се развиват толкова бързо, че и най-развитите съвременни общества не са измислили как да регламентират това ново измерение на публичността.

Да споменем и стихийните опити за пряка демокрация – множащите се главоломно петиции, които се осъществяват благодарение на услужливи сайтове, изказването на мнения по всевъзможни теми, организирането на спонтанни референдуми. Подобна активност вероятно е отклик на множащите се форми на професионални сондажи и изследвания, на които е подложен съвременният човек. А гражданинът днес иска да не бъде само пасивен обект на анализи, а и техен субект. Впрочем перманентното следене на общественото мнение, което доскоро беше утопия, днес е вече технически напълно постижимо; въпросът е как то да почне да влияе върху политическите решения и да не си остава едно фоново ръкопляскане или освиркване на актьорите от публиката в тъмната зала.

Да, хората искат референдуми, бедата е, че и те като изборите се правят периодично – не може да решиш да построиш атомна централа, после да гласуваш да я разрушиш. Как да се съчетае желанието за перманентно участие с дискретния характер на управлението, което следва да произвежда резултати и да бъде оценявано според тях? В някои страни въведоха партиципативно бюджетиране в общините: гражданите всяка година разпределят с директен вот една част от бюджета според предоставени опции – не искаме паметник, дайте парите за трамвай. Друга тенденция е опитът да се направят действията на управляващите максимално прозрачни, така че да се следят не само резултатите, но и самият процес на решаване: парламентите дори почнаха да стават физически прозрачни като немския Райхстаг. А където си остава съмнение за нещо скрито, смели активисти лийкват информацията в социалните мрежи и управниците трябва да се обясняват. Но подобни течове в повечет острани все още не са право и понякога дори се наказват.

Процесът, който описвам, ще затрудни сериозно властта, но той предполага и много повече усилия от страна на гражданите. От акт на периодическо делегиране демокрацията се опитва да стане перманентно състояние на непосредствено участие. Никой не знае как да стане това, търсенето продължава.

Източник: Offnews

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече