вторник, септември 21, 2021

„Предводителят на вълците“ – Александър Дюма – баща

За книгата

Един от първите романи за върколаци

Амбициозният обущар Тибо копнее да бъде богат благородник. Един ден той спасява живота на голям черен вълк, преследван с кучета от барон Жан и слугите му. За негово изумление огромният звяр внезапно проговаря и му прави изкушаващо предложение… Предложение, което ще даде на майстора на обувки неописуема власт над съдбите на хората, ще го направи богат и ще му помогне да си отмъсти не само на омразния барон, но и на всички, които някога са го тормозили и унижавали. 

Но като всяка сделка и тази си има цена. Цена, която Тибо ще съжалява, че е платил.

Като преплита страховито предание от родния си край със спомени от юношеството си, авторът на „Тримата мускетари“ ни разказва една необикновена история, в която страшното и смешното се редуват – история за завист и отмъщение, за смърт и кръв, но също и за любов, романтика и саможертва; една фаустовска приказка за вечната борба между доброто и злото в човека, за силата на желанията и последствията от изборите, които правим.

Сложен и богато нюансиран роман, който при многократни четения носи повече прозрение и забавление.

Джонатан Мабъри, автор на бестселъра „Човекът вълк“

За автора

Големият Александър Дюма-баща (1802–1870) е родом от Вийер Котре, департамент Ен, Франция. Неговият баща Томас-Александър Дюма е френски генерал и последовател на Наполеон, а майка му е Мария-Луиза Елисавета Лабуре – дъщеря на гостилничар. Интересен факт е, че Александър Дюма-баща е квартерон: баща му е мулат, а майка му – бяла. След смъртта на Томас-Александър Дюма (тогава писателят е едва четиригодишен) липсата на средства оказва влияние върху семейството, но не пречи на малкия Дюма да се образова – той проявява афинитет към четенето от дете и прекарва времето си сред книги още от най-ранна детска възраст. През 1840 г. Дюма сключва брак с Ида Ферие, но бохемският му начин на живот, който върви ръка за ръка с не една и две извънбрачни връзки, води до няколко извънбрачни деца. Едно от тях е Александър Дюма-син (след като и той започва да пише, се налага да прибавят към името му „син“, за да разграничат единия от другия). Дюма-баща е най-четеният и продаван френски автор. Освен множеството художествени произведения, с които днес се слави, той придобива първоначалната си слава още през 1829 г. благодарение на редица свои пиеси. Дюма-баща е писал също исторически статии, есета, пътеписи, но най-известните и ярки негови творби безспорно са „Граф Монте Кристо“ (том 1 и том 2) и „Тримата мускетари“ – и двете дошли на бял свят с помощта на писателя Огюст Маке.

Откъс

Защо през първите двадесет години от моя писателски живот, сиреч от 1827 до 1847 г., животът и спомените ми толкова рядко се връщаха към градчето, където съм роден, към горите край него, към селата наоколо? Защо целият този свят на моята младост ми се струваше изчезнал и сякаш забулен в облак, а бъдещето, към което се бях запътил, ми изглеждаше ясно и бляскаво като онези вълшебни острови, които Колумб и спътниците му помислили за кошници с цветя, плуващи по морето?

Уви! То е, защото през първите двадесет години от живота си човек е воден от надеждата, а през последните двадесет – от действителността.

В деня, когато – като уморен пътник – пусне тоягата си, разхлаби колана и поседне край пътя, човек започва да поглежда към изминатия път и тъй като бъдещето е обвито в мъгла, се вдълбочава в миналото.

И тогава така, както е готов да потъне в пясъчните морета, с изненада вижда как малко по малко, един подир друг по изминатия път се появяват чудни оазиси, потънали в сянка и зеленина, покрай които е преминал не само без да спре, но почти без да ги види.

Толкова бързо вървях по онова време! Толкова бързах да стигна там, където никога никой не стига… до щастието!

И тогава забелязваш, че си бил заслепен и неблагодарен. И си казваш, че ако още веднъж намериш на пътя си такава зелена горичка, ще спреш и ще изкараш там остатъка от живота си – ще опънеш палатката си, за да завършиш дните си там.

Но както тялото не се връща назад, така само паметта извървява това изпълнено с обич пътуване към първите дни: като поклонение, което отива при изворите на живота, също като леките лодки с бели платна, които се плъзгат срещу течението на реките.

После тялото продължава пътя си, но тялото без паметта е като нощ без звезди, като лампа без пламък.

И тогава тялото и паметта следват собствените си пътища, но те са противоположни.

Тялото върви напосоки към неизвестното.

Паметта – светъл блуждаещ огън – прехвърча над следите, оставени по пътя. Само тя е сигурна, че няма да се заблуди.

И после, след всеки посетен оазис, след всеки събран спомен, тя бързо прелита към все по-умореното тяло и – като жужене на пчела, като песен на птица, като ромолене на ручей – му разказва какво е видяла.

А при този разказ очите на пътника се съживяват, устата му се усмихва, лицето му светва.

То е, защото по благоволение на провидението същото това провидение позволява, тъй като той не може да се върне към младостта си, младостта да се върне при него.

И тогава на него му харесва да разказва на висок глас това, което паметта тихичко му казва.

Дали животът е кръгъл като земята? Дали човек го обикаля, без да забележи? Дали колкото повече се доближаваме до гроба, не се приближаваме към люлката си?

II

Не зная, но зная какво ми се случи на мен.

При първото ми спиране по пътя на живота, при първия ми поглед назад най-напред разказах историята на Бернар и на чичо му Бертьолен, после историята на Анж Питу, годеницата му и леля Анжелик, после историята на Консианс Невинния и годеницата му Мариет, после историята на Катрин Блум и отец Ватрен.

Днес ще ви разкажа историята на Тибо – водача на вълци, и на господаря на Вез.

А сега, как се запознах със събитията, които ще представя пред вас?

Ще ви кажа.

Чели ли сте моите „Спомени“ и помните ли оня приятел на баща ми, който се казва Моке?

Ако сте ги чели, сигурно смътно си спомняте този персонаж.

Ако не сте ги чели, то тогава нищо не помните.

Както и да е, независимо дали сте ги чели, или не, важно е да ви представя Моке.

В най-далечните ми спомени, сиреч по времето, когато съм бил на три години, ние тримата – баща ми, майка ми и аз – живеехме в един замък, наречен „Ямите“, разположен на границата на департаментите Ен и Оаз, между Арамон и Лонпре.

Наричаха този малък замък „Ямите“ несъмнено защото беше заобиколен от огромни ровове, пълни с вода.

Не говоря за сестра ми. Тя беше на пансион в Париж и я виждахме за един месец в годината, сиреч през ваканцията.

Освен баща ми, майка ми и мен, обитателите на замъка включваха:

  1. Едно дебело черно куче на име Трюфел, което имаше привилегията да е добре дошло навсякъде, а аз можех всеки ден да го яздя.
  2. Един градинар на име Пиер, който събираше за мен в градината много жаби и смокове – животни, които привличаха искреното ми любопитство.
  3. Един негър – камериер на баща ми, на име Иполит – истински черен Жокрис, чиято наивност беше станала пословична, и ми се струва, че баща ми го държеше на работа, за да допълва колекцията си от вицове, които успешно да противопоставя на простодушните глупости на Брюне.
  4. Един пазач на име Моке, на когото много се възхищавах, като се има предвид, че всяка вечер той разказваше великолепни истории за призраци и върколаци – истории, които биваха прекъсвани в момента, в който се появеше генералът (така наричахме баща ми).
  5. И накрая, едно момиче – слугиня в кухнята, отговаряща на името Мари.

Тази последната се губи напълно в неясните мъгли на моя живот – това е име, с което чувах да назовават една форма, останала доста неопределена в моето съзнание, но доколкото мога да си спомня, в нея нямаше нищо поетично.

Освен това обект на нашия интерес днес е само Моке.

Да се опитаме да опознаем физическия и нравствения облик на Моке.

III

Моке беше мъж на около четиридесет години, нисък, набит, с широки рамене и яки прасци. Кожата му беше придобила кафяв загар от слънцето, имаше малки проницателни очи, посивяла коса и черни бакенбарди, които се сключваха на шията му.

От дълбините на спомените ми той изплува с тривърхата си шапка, зелено сако със сребърни копчета, панталони от раирано кадифе, големи кожени гамаши, ловджийска чанта на рамо, пушка в ръка и къса лула в устата.

Да се спрем за миг на тази къса лула.

Тази лула се беше превърнала не просто в допълнение на самия Моке, а в негова неделима част.

Никой не можеше да каже, че някога е видял Моке без неговата лула.

Когато – случайно – лулата не беше в устата му, той я държеше в ръка.

Тази лула, предназначена да придружава Моке в най-гъстите шубраци, трябваше да е възможно най-недосегаема за твърдите предмети, които можеха да доведат до унищожаването ѝ.

Защото за него съсипването, унищожаването на една добре опушена лула беше загуба, която само годините можеха да излекуват.

Така например дръжката на лулата на Моке никога не надвишаваше пет-шест линии и можете да се обзаложите, че поне три от тях се дължаха на ствола на птиче перо.

Навикът да държи постоянно в устата си лулата, която си беше издълбала здраво място между четвъртия резец и първия кътник вляво, поради което почти бяха изчезнали двата кучешки зъба, беше създал у Моке и друг навик – да говори със стиснати зъби: нещо, което придаваше особено упорит характер на всичко, което казваше.

Впрочем този упорит характер ставаше още по-забележим, когато мъжът извадеше за момент лулата от устата си – тогава, понеже нищо не възпрепятстваше челюстите му да се съберат и зъбите му да се стиснат, думите излизаха от устата му като трудно разбираемо свистене.

Такъв беше Моке на външен вид.

Следващите редове ще покажат какъв беше душевният му облик.

Книгата „Предводителят на вълците“ от Александър Дюма – баща, можете да закупите в сайта на издателство Изток – Запад.

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече