четвъртък, октомври 17, 2019

Психиатърът д-р Данчо Дилков: Ключът към здравата психика е в разнообразието

10 октомври е Ден на психичното здраве и възможност да поразсъждаваме колко здрава е психиката на днешния българин. По темата разговаряме с подп. д-р Данчо Дилков, началник на Клиника по психиатрия и военна психология във ВМА.

Психично здрави ли сме? Какви са наблюденията ви, д-р Дилков?

Българите са на едно от първите места в Европа по разпространение на леките психични разстройства (тревожни и тревожно-депресивни) и това е свързано до голяма степен с промяната в живота на обществото. Става все по-забързана динамиката, появяват се нови предизвикателства, младите хора имат много амбиции за постигане на по-високи върхове в развитието си и това неминуемо води до покачване на стреса, а стресът е основната причина за отключване и поддържане на психичните заболявания.

Кой по-често страда от такива заболявания – жените или мъжете?

Все още, по статистика, жените показват по-висок процент на засягане от психични разстройства. Говорим най-вече за тревожни, депресивни състояния, някои разстройства в адаптацията, свързани до голяма степен с женската природа. Жената е натоварена в работата си не по-малко от мъжа, но се грижи и за семейството и децата. В същото време иска да постигне много в професионално отношение, а това изисква голям ресурс и не всеки може да се справи. Жените по-често страдат като че ли, но и по-често търсят психиатрична помощ, което е добър знак. При мъжете има съмнение за скрита болестност – те боледуват, но не търсят помощ, за да не се компрометират в средата си. Възможно е да не го правят и от липса на информираност. Все пак, като че ли повече хора започнаха да търсят помощ през последните няколко години.

В този сектор специалистите станаха много – психолози, психотерапевти, коучи… Кой реално може да помогне?

Много зависи първо, от типа на разстройството и второ, от стадия на развитието му. Всеобщ принцип на помощта ни е – колкото по-рано, толкова по-добре. Толкова по-добър резултат можем да очакваме от намесата ни. Има възможност, при по-леките случаи, съвсем в началото, да се потърси консултация от психолог, от психотерапевт. Те могат да помогнат в тези стадии, да подкрепят клиента, да намери по-ефективни решения. Когато нещата напреднат и симптомите продължават със седмици, месеци, години, е почти задължително да се намеси психиатър. Не казвам, че не може да го направи в началото, но все още страхът от стигмата не е преодолян. Иска ми се повече да се обяснява какво представляват психичните болести, да се преодолее страхът, че са нелечими, защото не е така, но като че ли обществото като цяло не е готово за това. Това проличава при всеки преглед – срам, страх, ходи се при всякакви специалисти, но не и при психиатър, защото не искат да се разчува. Психиатрите спазват конфиденциалност при работа с пациентите.

Кои са най-често срещаните психиатрични заболявания у нас?

Тревожните разстройства. Преди години, работейки в болници с пациенти с по-тежки диагнози, виждах, че с всяка година се увеличават тревожните разстройства, паническите разстройства, агорафобията, генерализираното тревожно разстройство, натрапливите състояния също. Това се обяснява много лесно – хората трудно осъзнават, че техните възможности не са без граници. При всяко ново начинание се изисква нов ресурс – да се добавят още умения, още знания, да се положат усилия да се постигне нова цел. При тези темпове хората не могат да се адаптират добре към новите предизвикателства. Виждам го и при съвсем младите, дори при младите ми колеги. В същото време има голямо количество информация и онлайн, и на книжен носител, по всевъзможни начини може да се пополучи информация. Не казвам, че всичко трябва да се чете и да му се вярва.

Да, хората четат и си поставят диагнози…

Това е голям проблем и за нас. Нерядко идват хора, които твърдят, че имат паническо разстройство, агорафобия, но това е по тяхна собствена преценка, на основата на прочетено или видяно някъде. Не бива да се процедира така. Това е подход, който води до отклонение от верния път за лечение, до хронифициране на заболяването. А стигне ли се до хронифициране, лечението е много по-трудно. Продължава години наред, понякога и цял живот. Хроничните стадии на тревожните разстройства са много подходяща почва за възникване на депресии.

Каква е основната разлика между тревожното разстройство и депресията?

По-забележимо е едно паническо разстройство, изглежда много драматично и всички се притичват на помощ. Депресивните пациенти са по-проблемни. Стават по-мълчаливи, неактивни и никой няма да обърне внимание. Това до голяма степен заблуждава, но депресията е сериозно състояние. Там говорим за трайно засягане на мозъчните структури. Те работят по различен начин. При тревожните разстройства има промяна в биохимията на мозъка. Различна информация се предава по невроните и това поражда симптомите. Всичко това се случва заради претовареност, семейно неблагополучие, финансови затруднения, очаквания от обществото, политиката, хората търсят сигурност, предсказуемост, за да могат да се адаптират, да знаят какво ги очаква, да знаят колко трябва да се напрегнат утре, за да си свършат работата, и че вдругиден ще могат да починат и да се възстановят.

В случаите, които стават популярни в медиите, много често се оказва, че околните не са забелязали човека, извършил опит за самоубийство, да има някакви прояви, които да ги насочат към подобна мисъл. Кои са скритите симптоми? Защо понякога не можем да разберем, че някой до нас е зле? 

Тези, които са медийно известни, са свързани по-често с тежките състояния – шизофрения например, там става дума за по-трудно разпознаване, когато е първа проява, дебют на психичното заболяване. Тогава най-често близките са в контакт с пациента, но отдават тези симптоми на особености на характера, на преживян наскоро стрес или ситуация, в която е поставен от известно време техния близък, да кажем – смяна на работа, загуба на близък. Това обикновено играе лоша шега. Срамът, че ще се обърнат към психиатър, ще се разчуе, че техния близък е „луд“. Това, че масово хората определят, който и да е с психичен проблем като „луд“, мен лично ме дразни. Звучи обидно.

При самоубийствата голямо значение има неспособността да се общува с околните. Засегнатият се изолира, започва да не споделя с най-близките, защото естеството на болестта е такова. И когато се случи нещо – то може да стане за минути или секунди дори, да се вземе решение за такова действие – всички се изненадват. Обикновено за склонните към суицид хора това е единственият изход от ситуацията в която се намират. Спасение или избавление.

Как може да се помогне на човек с такива симптоми?

Най-добре е да имаме критично отношение. Ако наистина има промяна в настроението, трябва да се потърси помощ – психолог, психотерапевт, психиатър. Все още не мога да се доверя напълно на по-новите лайв коучи, защото колкото и да са добри в областта си, тя е встрани от нашата компетентност. Не бива да се оставя човек с проблеми в ръцете на някой, който няма необходимата квалификация.

Бърнаутът – работният стрес ли е водещият рисков фактор?

Бърнаут синдромът започва да става едно от най-модерните състояния в страната ни. Това е свързано с ежедневните изисквания за адаптация към все по-нови условия, пътувания съобразяване с време, места, промени в климата, това изисква непрекъснато приспособяване. Така се изчерпват възможностите на организма. Ако това става по-бавно във времето, почти всеки би се справил, но когато се изисква бързина и голям скок към нови задачи, организмът не може да компенсира и възниква бърнаут. Най-често проявите са бърза уморяемост, влошаване на настроението, безсъние, нарушава се апетитът, трупа се излишно тегло при непроменен хранителен режим и основното, което се забелязва, че човек все по-трудно се справя с ежедневните си задачи или се влошава качеството му на работа. Появяват се и телесни симптоми понякога.

Бърнаутът може ли да доведе до по-сериозно психично заболяване?

Може. Това е прелюдията към тревожното разстройство, по-тежката форма е разстройство на настроението – най-често депресия. При по-тежката форма на бърнаут засегнатият остава трайно нискоработоспособен, мрачен, раздразнителен, недоволен от живота си.

Това преодолимо състояние ли е?

Преодолимо е, но се лекува много по-трудно.

А възможно ли е пълно излекуване от психично заболяване, без рецидиви?

Да, би могло. И тук важи принципът – колкото по-рано – по-добре, колкото по-упорито – по-добър резултат. Не бива да има очаквания, че едно психично заболяване ще отмине за 1-2 седмици или 1-2 месеца. Преди се смяташе, че за 6 месеца може да се излекува тревожно разстройство. Това е концепция отпреди 20 години. Сега практиката ни показва, че не е точно така. Известен процент от състоянията се овладяват и за 5-6 месеца, но болшинството от случаите вече изискват по-дълго лечение – година, две, понякога и повече.
Най-добре е да се комбинират, ако се налага, две методики – медикаментозно лечение с психотерапевтична помощ. Или вид релаксираща терапия с медикаменти.

Ние работим и с една по-нова методика – това е стимулиране на определени участъци от мозъка с електромагнитно поле, което е изцяло безболезнено и безвредно. Може много добре да се комбинира с медикаменти. Настъпването на подобрение се изтегля доста по-напред във времето. Ако преди получавахме първи подобрения в края на първия месец, сега виждаме положителни резултати и в края на първата седмица.

Хората са предубедени към медикаментозното лечение. Има ли странични ефекти?

Психиатричната наука се развива и през последните години 15 г. психофармаологията отбеляза голям напредък. На пазара излязоха медикаменти с много добро действие, сравнително бързи резултати, и в голяма степен лишени от страничните ефекти, които имаха предходните препарати. Вече сме в състояние да лекуваме пациентите, без да прекъсват работата си и никой да не разбира за това.

Привикването към медикаментите?

Това ми е ежедневна тема. По-голямата част от пациентите идват с този въпрос. За съжаление, идват когато вече са лекувани нееднократно от други колеги и немалко са случаите, когато в продължение на месеци и години са приемали лекарства, които помагат при тревожност, но към тях се създава пристрастяване – това са т. нар. бензодиазепинови транквилизатори и други сродни препарати. Те имат място в работата ни, но за много кратък период от време – максимум 1-2 седмици. Не повече. Иначе към тревожното разстройство се добавя и зависимостта към бензодиазепините. След това трябва да лекуваме и едното, и другото.
Има начини, аз ги практикувам повече от 10 годни и не съм изписал нито една таблетка от този род медикаменти. Тези препарати само потискат симптомите, но не лекуват.

От 2001 г. няма задължителен диспансерен отчет в страната, така че никой не е задължен да се вписва в този регистър. Всеки, който е заинтересуван да се лекува, може да го направи без никой да му пречи.

Това че няма регистър не е ли минус? Няма контрол върху заболеваемостта.

За това може много да се спори. Аз съм за това да има известна отчетност и когато се вземат решения за работа или за друга отговорна дейност, да се избегнат евентуални рискове. Трудно е да се направи, когато искаме да сме полезни на човека. Това, че няма регистър, е добре, защото над главата му не тегне стигмата, че е безнадеждно болен, отхвърлен от обществото, че няма да може да си намери работа. Не бива да се спира животът му. Когато човек е дискриминиран чрез сепариране в отделна група на „психично болните”, той губи всякаква надежда. Това не бива да се случва.
Важно е, когато се кандидатства за работа свързана с големи отговорности, да се направи предварително един обстоен психиатричен преглед, да се изиска информация, да се подпише декларация от кандидата, която го обвързва с отговорност. Но това е валидно само за някои професии само – МВР и отбрана.

Как да си пазим психиката, д-р Дилков?

Отговорът е много прост, а изпълнението винаги се оказва сложно. За себе си практикувам следното – стремя се да има разнообразие в интересите, в натоварванията, в контактите ми с хората. Търся разнообразието. Монотонността, еднообразието бавно, но сигурно потискат човека и го правят затворен, необщителен и самовглъбен в собствените си проблеми. Това насажда тягостност и умора. Нека хората да имат разнообразни интереси. Би трябвало това да се стимулира и да се подкрепя. Всеки, който иска да се съхрани за по-дълго време, трябва да има нещо, което да върши с желание. Да се интересува от резултатите, които постига, да сверява часовника си с останалите, които се занимават с това, да има някаква цел далеч във времето, която макар и да не свети много силно, да я вижда и да не забравя, че е там. И да се стреми към нея. Хоби може да бъде всяко нещо, стига да се върши с удоволствие и с желание.

Подп. д-р Данчо Дилков е завършил медицина в Плевен. Придобива клинична специалност по психиатрия през 2004 г. Защитава дисертация през 2015 г. Специализира и се обучава за работа с метода за репетитивна транскраниална магнитна стимулация в лечението на психичните разстройства в Queen’s University, Kingston, Canada. Преминал е различни квалификационни курсове: „Масова травма и съвременни травма системи”, „Електрофизиология”, Captains Career Course (CCC) an Officer Advance Course (OAC) at Fort Sam Houston, Texas-2008 г., сертифициран от “Emergency Management Institute” – FEMA, USA за работа в екипи за медицинска помощ по време на кризисни ситуации -“Introduction to Incident Command System, I-100 for Health Care/Hospitals”, “Applying ICS to Healthcare Organizations, I-200 for Health Care/Hospitals”. Медиатор е към ПАМБ. Интересите му са насочени към биологичните методи на лечение, репетитивна транскраниална магнитна стимулация и тревожни разстройства.

Източник: Offnews.bg

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече