събота, март 28, 2020

Защо САЩ се загрижиха за корупцията в България?

С решението си да санкционират български гражданин, САЩ ни припомниха някои доста неприятни теми. Сега е може би най-подходящият момент да обсъдим как точно България се бори срещу корупцията, отбелязва анализаторът Даниел Смилов в свой коментар за Deutsche Welle.

САЩ наложиха на съдията от специализирания съд Андон Миталов забрана да влиза на тяхна територия – заради „участие в сериозна корупция”. Това е както тяхно суверенно право, така и инструмент да отправят послание към свои партньори в международните отношения. В случая посланието към нас е следното: – България е важна за САЩ като член на НАТО и нейната тежест на южния фланг на тази организация нараства заради очевидните проблеми в съседна Турция; – Корупцията продължава да бъде сериозен проблем в България. Толкова сериозен, че подрива доверието в страната. А в организации за взаимна сигурност доверието е от първостепенно значение; – Дори органи, които сме нарекли „антикорупционни” – като специализирания съд, се оказват уязвими за корупционни практики; – Службите ни са проспали информация, която е трябвало да засекат; – Случаят “Миталов” е първият за страната ни, но – особено ако не се вземат мерки – едва ли ще е последният.

Неприятните теми, които САЩ ни припомниха

Мнозина сигурно са си отдъхнали с облекчение, че оповестеният служител е на сравнително ниско ниво в йерархиите. Две версии бяха изработени, за да смекчат конфуза. Първата, по-абсурдната, гласи, че за него отговаря не ядрото на властта, а Лозан Панов в качеството си на председател на съдийския панел във ВСС. Тази шегичка на Иван Гешев е особено иронична, защото точно изборът му за главен прокурор демонстрира, че Лозан Панов може да разчита на общо четирима души в органа-кадровик на съдебната система. През последните години мнозинството в този орган винаги е било под контрола на триумвират между ГЕРБ, ДПС и прокуратурата. Или поне всеотдайно, искрено и необяснимо е подкрепяло въпросния триумвират (дори в казуси като “ЦУМ”-гейт). Според втората версия съдията от специализирания съд е вкаран в черния списък заради това, че е пуснал виден русофил да получи орден от Путин. Тук конят е зад каруцата.

Причината за мярката на САЩ – по закон и според държавния им секретар – е корупция, а не връзки с Русия. Казусът просто демонстрира, че корупцията може да засяга и области, които са свързани със сигурността на страната. Дотук всичко е известно. Просто САЩ ни припомниха някои неприятни теми. Но може би сега е най-подходящият момент да обсъдим отново това, което правим в борбата срещу корупцията. Особено когато имаме “нов” активен играч на този терен – главния прокурор.

Три парадокса

Ето три парадокса на антикорупционната ни политика, върху които си заслужава да се помисли:

1) В рамките на броени седмици след възкачването си на поста новият главен прокурор разви впечатляваща дейност. Васил Божков вече е с обвинения в тежки престъпления (включително изнасилвания). И е в Дубай заедно с други видни преследвани и непреследвани представители на корупционната ни фауна. Във фирмите на Ковачки шетат прокурори. Разследват Нено Димов, шефове на комисията по хазарт и на други регулаторни органи.

Президентът се подготвя за импийчмънт. Всеки ден гръмва бомба с някакъв високопоставен служител. Всичко това изглежда като сериозна промяна в сравнение с мандата на Сотир Цацаров. Но чисто логически има само две възможности. Или сегашната активност на новия прокурор е просто имитация за създаване на добро впечатление, или пък в предходния мандат е имало политически или някакъв друг вид чадър над определени лица. В крайна сметка нито Васил Божков, нито Нено Димов, нито президентът са правили нещо, за което не се е знаело преди три месеца или една година. Цялата информация за “злодеянията” им е била тогава точно толкова известна, колкото и сега.

Та коя от двете версии е вярна: имитация (сега) или политически чадър (в миналия мандат)? Не може и двете едновременно да са верни.

2) Българският антикорупционен модел страдаше от един принципен дефект: беше беззъб спрямо ядрото на властта. Дори като бройки нямаше обвинени действащи министри, а само такива, които вече са паднали от власт и са от коалиционни партньори на основните управляващи от ГЕРБ и ДПС. (ДПС, както се знае, формално не са във властта, но съдържателно са в нея, поради което не искат нови избори). Нено Димов е развяван като прецедент спрямо този модел и може би тъкмо поради това стои в ареста, докато обвинени в шпионаж се разхождат по студията. Парадоксът тук е, че новият главен прокурор извърши прецедент спрямо действащ министър, но ядрото на властта пак си остана незасегнато. ГЕРБ леко се отърсиха от Димов, като го „пришиха” към ВМРО и дори към Иван Костов.

Иначе медийно-корпоративната инфраструктура на ядрото ГЕРБ-ДПС си стои непокътната – и процъфтява. А нейни “опоненти” (като Васил Божков) страдат;

3) Създаваме все нови и нови антикорупционни органи, но след това се оказва, че самите те са се корумпирали. ДАНС повлече лошо крак, когато неин съветник – Алексей Петров – после се оказа обвинен за ръководство на престъпна група. Накрая бе оправдан, но фалстартът беше налице. След това Цветан Цветанов излезе напред като борец срещу корупцията, докато сам не стана обвиняем за разнообразни престъпления (последващата история е дълга и без особена поука). Докато не стигнем до сегашната ситуация, в която се чудим дали сегашният главен прокурор имитира активност, или предният е раздавал (политически) чадъри. Случаят със съдия Миталов може да бъде четен и в тази светлина. Парадоксът е очевиден: кой ще пази пазачите? Нови пазачи?

Пътят дотук

Трите парадокса на българския модел се породиха като адаптация на нашите управляващи към европейския мониторинг. На първо място този мониторинг разчита на добронамереност от страна на държавата-членка и сериозно желание да си реши проблема. Нашите управляващи се научиха да играят ролята на добронамерени. Второ, мониторингът третира Европейската комисия и държавите членки като равнопоставени – нито една от страните не може да се налага над другата.

“Нашите” успяха да завъртят равноправна търговия, чийто триумф беше последният мониторингов доклад, от който излезе, че сме си решили корупционните проблеми. Вярно, сделката беше в края на мандата на Юнкер и след това беше ревизирана, а отпадането на мониторинга се отложи. Но впечатляващият алъш-вериш подрони авторитета на европейския мониторинг, защото показа, че позитивен доклад може да бъде “изтъргуван” и срещу подкрепа от съответната страна-членка по други приоритети на ЕК.

И накрая: нашите управляващи научиха играта на непрестанна смяна на закони и институции: ако едни не работят, имаме и други.

Американският модел

Подходът на САЩ (който засега все пак е само заявка), изглежда, ще е по-различен: вместо да залагат на преговори и изисквания за институционални реформи, с конкретни казуси те ще опитат да ни демонстрират структурни проблеми, които имаме. Този модел обаче също има своите ограничения и трябва да се прилага внимателно. Той е инцидентен и може да се използва сравнително рядко: ако оповестяването стане регулярна практика или пък касае само нископоставени служители, то ще загуби значение. Освен това този инструмент трябва да е базиран на сериозна реална информация и на действителни пропуски на българските институции.

Ако се окаже, че информацията е спекулативна, инструментът бързо би загубил тежест и влияние в обществото. И накрая: да се „търгува“ антикорупционна подкрепа срещу геополитическо позициониране също би подронило силата и значението на американския подход. Нашите партньори – и ЕС, и САЩ – са ни оказвали и ни оказват ценна помощ в заздравяването на демократичните ни институции и правовата държава. Това обаче не са задачи, които можем да им възложим изцяло. Самата мисъл за нещо подобно издава сериозен проблем.

Източник: Actualno.com

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече