петък, май 29, 2020

Да умреш в самота от COVID-19? Нидерландия има друго решение

По Хоуве (бел. ред. – река в южна Холандия) плават все по-малко кораби и шлепове. Водният транспорт почти е спрял, няма и лодки за туристи. Всъщност, няма развлечения, макар че идват първите дни на пролетта. Госпожа Деркс е лишена дори и от това забавление – да гледа трафика по реката.

Гости в нейния апартамент във Вадинксвеен (град в южна Холандия, близо до Гауда) не са стъпвали от три седмици. Единственият, който идва е човекът, който се грижи за нея. Но не всеки ден, както преди. По нейна инициатива това се случва три пъти на седмица. Като бивша медицинска сестра, тя знае, че хората от „Де Фиерстром“ имат по-важна работа. И че може да мине и без ежедневния душ.

От сряда не е излизала навън дори за разходка. Само бързо ходене за покупки до пекарната и месарницата. Там продават и по 100 грама. Което ѝ върши идеална работа, защото доставките по домовете вече са много трудно достъпни. Когато миналата седмица е останала без кафе и тоалетна хартия, синът ѝ ги е метнал през балкона.

Госпожа Деркс живее сама от миналата година, когато съпругът ѝ е починал след тежко боледуване.

Преди 10 години тя е преживяла рак на бъбреците, така че е в рисковата група. И знае, че единственият вариант е да се изолира. „Не се оплаквам. Синовете ми се обаждат всеки ден, виждам внуците по скайп. А и акълът ми е на мястото си. Чета вестниците, решавам судоко“, казва тя. Телевизорът също работи. Макар че не е много доволна. „Гледам новините в 7 часа. А не трябва – всичко е само корона.“

В Нидерландия има хиляди като госпожа Деркс. От всички като нея, минали през интензивните отделния миналата година, половината са починали в срок от шест месеца. И това е при нормални условия, когато ги изписват за 10 дни. Всеки ден в интензивното води до загуба на 2-3% мускулна маса.

Изолацията прави възрастните хора самотни и нервни. А това, че не излизат извън домовете си, влияе негативно и на физическото им състояние. „Те се движат много малко, не излизат, не получават достатъчно витамини“, обяснява Натали Шондерфорд – сестра в  „Де Фиерстром“.

Болница, реанимация, вентилатор или нищо

Миналата седмица професор Буурман, заедно с още трима лекари, публикува статия, за да наблегне на това колко е важно джипи-тата да имат контакт с по-възрастните си пациенти. За да чуят как са, да определят в коя рискова група са. И не са последно място – да попитат за желанията им, ако се заразят с вируса. Дали искат да бъдат реанимирани, дали да бъдат сложени на вентилатор. Дали въобще искат да влизат в болница. И какви да бъдат палиативните грижи.

„Много джипи-та вече имат тази информация. Но тя е отпреди година, което означава, че е остаряла. Проблемът е, че тези разговори не са за телефон. При тези разговори близостта е важна. Но в момента не е опция“, казва Буурман. И признава, че подобен разговор, макар и много важен, може да увеличи страха. „Повечето възрастни хора са мислели по въпроса и имат идеи какво искат. Правили сме изследвания и знаем, че те не са изненадани от тези въпроси“, добавя Буурман.

Чувствам се като Дядо Коледа

В Хага (административната столица на Нидерландия) се случва точно така. Карин Драйконинген звъни на възрастни пациенти от миналия вторник. Списъкът ѝ включва 143 имена, 110 от които вече са маркирани в жълто. „Хората са много щастливи. Познават ме и са доволни, че се чуваме. Доволни са, защото знаят, че съм насреща. Чувствам се като Дядо Коледа“, казва тя. А в замяна получава много пожелания да се пази и да се грижи за родителите си.

Не е чула някой от пациентите да има оплаквания от симптоми на коронавирус. Но вижда как те спазват мерките – пред кафенето няма никой, няма никой и на пейките. Тя е впечатлена и от отговора на квартала. От тези 110 пациенти само четирима са казали, че имат нужда от помощ. За всички други в Шилдерсвайк има кой да се грижи. Но кварталът е имигрантски и това усложнява нещата със сложните въпроси. (Шилдерсвайк е най-бедният квартал в Нидерландия. 90% от живеещите тук са от турски, марокански или суринамски произход). „Комуникацията е най-често през децата – превеждат на родителите си. А те не са готови и не са обсъждали този въпрос с тях“, разказва Карин.

Хутвайк е на пет километра от Шилдерсвайк. Също квартал със застаряващо население. Но с предимно холандски пенсионери. И съответно – много по-малка социална свързаност. Тук е по-лесно да се говори с хората за коронавируса и за желанията им. „Направихме го много бързо, защото в Брабант докторите нямаха шанс да зададат правилните въпроси навреме. (Северен Брабант е най-засегнатата провинция в Нидерландия – 2426 случая.) Важно е желанията на пациентите да бъдат записани. Така всички са наясно какво искат те, ако трябва да бъдат реанимирани или да бъдат сложени на вентилатор. И дали въобще искат да влизат в болница“, обяснява доктор Марийе Диюдон. И добавя: „Ние ги познаваме. Знаем, че можем да ги попитаме. Но и за тях е важно да знаят, че сме записали последното им желание. Те оценяват вниманието“, добавя Диюдон.

Изпълнените желания и да не умреш сам

Проблемът е обаче как да бъде осигурено изпълнението на желанията. Ако не искат да отидат в болница кой ще осигури палиативните грижи по домовете им? И може ли обикновеният лекар да се справи с това. Краткият отговор, даден от Марике де Май, е не. „Палиативната грижа е интензивна грижа. Тя не е по силата на джипи. Освен това ходене по няколко пъти на ден, обличане и събличане на защитен костюм. Това просто не е възможно, особено с увеличаващият се брой пациенти“, казва Де Май.

Поради тази причина в Нидерландия се правят хосписи за пациенти с КОВИД-19, които не искат да ходят в болница. Де Май отговаря за един такъв в Амстердам в болницата OLVG. Разполага с осем легла. Отделна сграда, със стаи и с възможност за посещения. В болниците и интензивните отделения няма шанс за свиждания. „Не е хуманно, че роднините не могат да се сбогуват. Това е срещу идеята на добрата палиативна грижа. Изключително важно е да се сбогуваш. Да сте заедно, за кажеш нещо, или просто да се държите за ръка. Подобни ритуали са важни за хората, дори да не са религиозни“, казва Де Май.

Марийе Диюдон се възхищава на идеята за подобни хосписи. Но не може да преодолее тежестта в гърдите си. „Ако има нужда и много желаещи, това е добра възможност. Но бих предпочела да съм с пациентите си. Били сме заедно толкова много години, бих искала да съм с тях и в този момент“, казва тя.

Връщайки се във Вадинксвеен, госпожа Деркс е категорична в желанието си. И го е казала на синовете си. „Получих 10 неочаквани години след рака. Последната година бе неочакван подарък благодарение на имунотерапията. Ако вирусът дойде – ред ми е. Но ще е гадно да умра сама.“.

Автор: Мишел ван дер Хеест, „Де Фолкскрант“

Източник: Flashnews.bg

Подобни публикации

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече