Възможно ли е две хилядолетия търсене на съвършенство в изкуството да се поберат в една-единствена книга?
В свят, който често ни принуждава да живеем на повърхността, ние дори не разбираме, че губим връзката с онова, което е вечно. Преминаваме покрай шедьоврите в големите зали, без да усетим пулса на твореца, скрит зад щрихите. Тази книга не е просто хронология на западното изкуство – тя е духовно завръщане към изворите на вдъхновението и ключ към душите на великите майстори.
Тук ще откриете 100 шедьовъра, които всеки от нас трябва да познава, разказани през четири вълнуващи перспективи: самата творба, личната съдба на твореца, развитието на стиловете и бурните събития в световната история.
- Знаете ли защо „Мона Лиза“ става световна легенда едва след кражбата ѝ?
- Какво е усещането да създаваш шедьовър при ясно решение да сложиш край на живота си?
- Може ли една картина да бъде толкова революционна, че да остане скрита от властите в продължение на десетилетия?
От титаните на Ренесанса до дръзките визионери на модерното изкуство, Ънхуа И ни повежда на пътешествие, което ще обогати начина, по който преживявате творчеството изобщо.
„Имаме нужда от изкуство както в моменти на върховно щастие, така и в моменти на огромна трудност“, казва Гьоте.
Този забележителен том ще ви помогне да откриете дълбокия смисъл и скритите послания на шедьоврите там, където другите виждат само багри. Тези 100 творби могат да са ваше убежище от пошлостта на света и пътеводител в съкровения и вечен свят на творческия гений.
Ънхуа И е художник, критик, куратор, колумнист, преподавател и автор на няколко книги за изкуството. След като учи история на изкуството в Свободния университет в Берлин, тя получава магистърска степен по изобразително изкуство от Университета на изкуствата в Лондон. Завършва магистърска програма по съвременно изкуство в института „Сотбис“ в Лондон и докторска програма по история на изкуството в Университета на Манчестър. Изнася лекции на тема изобразително изкуство в университети, корпорации, музеи, академии, гост е в радио- и телевизионни програми и редовно публикува статии в южнокорейски и международни медии. Има пет самостоятелни изложби и участва в курирани изложби в редица известни южнокорейски музеи, включително Националния музей за съвременно изкуство. Основава Института по смесено изкуство „Кросинг“ под мотото „създаване на нова стойност чрез сливане на изкуството и други жанрове“ и ръководи различни арт проекти и блогове на тема национално и световно изкуство.
„Само луд човек може да нарисува това.“
Едвард Мунк, „Викът“ (1893), пастел, маслени и темперни бои върху картон,
91×73,5 см, Национален музей на изкуствата, архитектура и дизайн на Норвегия
На фона на червен залез скелетоподобна фигура запушва ушите си и крещи. Само това описание е достатъчно, за да изникне в ума ни една-единствена картина: „Викът“ на Едвард Мунк. Многократно пародирана и възпроизвеждана в реклами, филми, телевизия и пр., тя е станала „икона на ужаса“. Какво кара хора от различни поколения и страни да бъдат толкова силно привлечени от творбата на този норвежки художник?
Смърт, болест, безпокойство, страх: още от детството си Мунк е добре запознат с тези четири думи. Майка му умира от туберкулоза, когато той е на петгодишна възраст, а няколко години по-късно – на тринайсет – губи и по-голямата си сестра от същата болест. Мунк и малката му сестра били болнави по природа и имали психически проблеми, а баща им не можел да бъде закрилникът, от когото се нуждаели. Заради честото си боледуване Мунк нямал възможност да посещава училище редовно и това постепенно го изолирало. Рисуването у дома оставало единственото му удоволствие.
По ирония на съдбата нещастията от детството му по-късно стават тема и движеща сила на неговото изкуство. За Мунк, който прекарал целия си живот в самота, рисуването било единственото лекарство и начин да се отърси от безпокойството и страха си. Както сам отбелязва: „За мен страхът от живота е от съществено значение. Без безпокойството и болестта бих бил като кораб без рул.“
Мунк не рисувал по натура, а по спомен. Така било и с „Викът“: в картината той пресъздава вечерния залез, запечатан в паметта му от разходка по хълма Екеберг в Осло.
„Една вечер, докато вървях по пътя с двама приятели, от едната ми страна беше селото, а под мен – фиордът. Бях уморен и болен. (…) Слънцето залязваше, а облаците се оцветиха в червено като кръв. Тогава усетих разцепващ писък, идващ от природата. Имах чувството, че наистина чувам писъка. Нарисувах тази картина с облаци, които наистина приличаха на кръв. Цветовете крещяха.“
Този запис в дневника му от 22 януари 1892 г. подсказва, че централната фигура на картината е самият художник. Мунк навярно се стремял да изрази самотата, страха, болката и трагедията на хората в началото на века с прости форми, силни цветове и изкривени, преувеличени пейзажи и фигури. При първото показване на картината пред публика обаче малцина я разбрали; критиците дори я определили като „обида към изкуството“ и „картина, нарисувана от луд“. Сякаш признавайки собствената си лудост, Мунк отбелязва в горния ляв ъгъл на картона: „Само луд човек може да нарисува това.“
Едва по-късно, в края на века, картината е оценена като шедьовър, изразяващ страха на човечеството, а Мунк си спечелва репутацията на основоположник на експресионизма.
Хората крещят, когато са изненадани, притеснени, ядосани или уплашени. Има ли друг художник, който е изразил толкова убедително това крайно емоционално състояние, в което всеки може да изпадне? Несигурността, гневът, страхът и лудостта не се усещат по-слабо от съвременния човек, отколкото преди сто години, когато е живял Мунк. Може би именно затова картините му са все още толкова обичани и днес.
Книгата „100 произведения на изкуството“, от Ънхуа И, можете да закупите чрез сайта на „Издателство Изток – Запад“